Много неща могат да държат една жена будна до посред нощ, но повярвайте ми нищо не може да се сравни с терзанията по повод напредването на възрастта. Оказва се, че да станеш на 40 и да останеш нормален е голямо предизвикателство. Не защото от днес вече изглеждаш по-стара от вчера. А защото започваш, ей така – без да искаш – да се замисляш за годините. За времето. За миналото, за настоящето, за бъдещето. Какво си преживял, какво си пропуснал, какво ти остава. Някак бъдещето не ти се струва толкова привлекателно колкото миналото. Започваш да забелязваш все по-често малките дечица наоколо и си казваш: „Боже колко неща им предстои да изживеят!“
Пропилях последните осем години от живота си, мислейки си, че „няма за кога“: „Няма за кога да отслабвам, няма за кога да започна нещо ново, няма за кога да правя промени, няма за кога…“
Сега ми се иска да имаше някой, който да ми беше казал и да ми беше повтарял докато му повярвам, че значение има не „кога“, а – „какво“. Всеки миг от живота е еднакво ценен. Просто може би когато започнеш да осъзнаваш, че ти остава все по-малко време, цената му в твоите очи рязко се вдига. Поредният капан се състои в това, че точно тогава започваш да губиш времето си в носталгия по миналото и в страх от бъдещето.
Докато и тази вечер неуспешно се опитвах да заспя, ми хрумна, че може би така както на мен ми се иска сега да бях на 25, на някоя жена на 50 й се иска да беше на моите 40. Казах си „Господи, няма да изгубя следващите десет години в носталгия по предишните десет!“ Но знаете ли, истината е ,че не е никак лесно да не страдаш по пропиляното време. Проспах осем години от живота си и не зная какво да правя със следващите.
Планът ми за момента е да започна с малките стъпки. И така – лека полека – да направя големите крачки. Имам да уча още толкова много неща, имам да направя още толкова много.
Никога няма да забравя моята класна, която веднъж цитира някаква артистка, която казала: „Когато бях на 16 – през цялото време стоях пред огледалото и се опитвах да изглеждам на 20. Сега съм на 40 и правя същото…“
Е, явно трябваше и аз да стана на 40, за да разбера какво точно е имала предвид тази артистка. Повярвайте ми – въобще не става въпрос за това как изглеждаш. Става въпрос за съвсем други неща.
Днес, в списъка със задачи, които не трябва да забравям, добавих и: Да възпиташ децата, че животът свършва не на определена възраст, а тогава, когато спреш да го живееш. Всяка възраст има своята красота. Научи ги винаги да грабят от живота с пълни шепи, без страх и угризения, да му се радват и да го живеят осъзнато и пълноценно. Всеки миг. Всеки един миг.
Мен нямаше кой да ме научи на това. Добре че някак се сетих.
И дано не е късно…
ДНЕВНИКЪТ НА БРИДЖИТ ДЖОУНС 