Да правиш козунак е лесно! Ето как… се прави лесен козунак…

ДНЕВНИКЪТ НА БРИДЖИТ ДЖОУНС

Ако досега никога не сте правили козунак защото сте чували от вещи в месенето на козунака, че е много трудно, аз ще ви дам няколко жокера, които ще ви помогнат да си повярвате че можете, да се престрашите и тайничко, още преди да е дошъл Великден да опитате да си направите сами… И след това… да смаете всички с най-вкусния козунак, който някога са яли… Приложила съм и снимки, за да сте по-спокойни, че нещата ви вървят по план 🙂

View original post 1 334 more words

Господи…, кога остарях толкова?

Според моя мъж, всяка възраст на жената си имала своята красота. Каза го много отдавна – дори не съм сигурна откъде се взе такава мъдрост в едно двайсет и четири-пет годишно момче, но на мен сякаш само това ми трябваше и още тогава спрях да си броя годините. Наистина. До ден днешен трябва да смятам, за да ви кажа на колко родих първото си дете, на колко бях, когато родих второто и на колко съм в момента.

Аз съм щастлива жена – за мен времето няма значение. Чувствам се добре в кожата си.

И така: спрях да си броя годините, но другите не спряха да ми ги броят. Самонадеяността на по-младите е чужда за мен – неразбираема. Винаги съм се чудела къде се заражда злобата, която изпитват към по-възрастните от тях. Никой ли не си дава сметка, че всички натам сме се запътили?

Преди време моя позната, със седем-осем години по-малка от мен, си сложи ботокс на челото. Беше едва на двайсет и седем. Тогова аз (на трийсет и четири-пет) й изглеждах толкова стара, че тя не проумяваше как още не съм си сложила ботокс, след като и моето чело се набръчква “така ужасно”, когато повдигна вежди! Какъв ужас само, нали? – челото ми издава емоция?!

Две-три години по-късно, с дъщеря ми четяхме за динозаврите. Тригодишното момиченце, беше гордо да знае, че те са изчезнали преди 65млн. години. Тогава тя ме попита: – Мамо, а ти като си била малка, динозаврите били ли са живи?

Колко стара й се струвах само! На цели трийсет и няколко години! Та, то, трийсет и няколко и шейсет и пет милиона са си направо едно и също, нали?!

Изживях кризата на четиридесетте за два-три месеца. Тогава за първи път осъзнах, че ми остава да живея по-малко години, отколкото вече съм изживяла. Странно е. Обаче, когато се събудих на рождения си ден, осъзнах, че не се чувствам по-различно от вчера и бързо забравих терзанията, които ме бяха държали будна през последните няколко месеца.

А днес, фризьорката ми (десетина години по-млада от мен, необвързана и без деца), ми каза: Чудя се, след като толкова не обичаш да ти влиза вода в ушите, като сте били гаджета с твоя мъж и като те е целувал по ушите, как си го изтърпяла?

Представете си само! Тази млада жена няма никакви притеснения да ми покаже, че според нея съм стара – достатъчно стара, за да не правя секс или поне, за да не ме целува мъжът ми по ушите. Или може би си мисли, че хората правят секс само докато са гаджета? И дали все още вярва, че бебетата ги носи щъркелът? Защото омъжените жени не правят секс!

И все пак, подобни случки и ситуации могат само да ме разсмеят. Чувството ми за хумор е малко хапливо по принцип, та може и да ви се стори, че се заяждам с доброто момиче. Уверявам ви – не е така.

Истината е, че това, което ме провокира да седна и да напиша този текст е една папка с мои стихове, които днес приятелка ми върна. Стихове, писани от мен в тийнейджърските ми години и няколко мои портретни снимки, правени от професионален фотограф също тогава.

Седнах в колата, отворих зелената папка…

Разкъсай ме…

Да не остане нищо…

Дори частица малка от спомена за мен…

И после разплачи се скришом

и знай поне, че няма да ме има…

Ще бъда ничия…

… Разкъсай ме…

Аз искам да съм твоя, но не мога…

Нямам сила да загубя себе си…

По-лесно е да кажа “сбогом”

И няма да си мой…

Разкъсай ме…

Пожълтели листи хартия, поезия, писана на пишеща машина, черно-бели портретни снимки, сякаш не бях аз… Само преди няколко месеца, разглеждах просълзена и с треперещи ръце пожълтели писма от младостта на любимата ми Баба… Черно-белите й снимки от войната – сватбата й с дядо…, кореспонденцията с братовчедите на село, спомените за дъждовното лято и студената есен на 1943…

Тогава държах историята на цял един живот в ръцете си.

Сега държа моята пожълтяла история в ръцете си. Онова момиче – черно-бялото, което написа тези стихове отдавна го бях забравила. Нямаше го. Изчезна. Стопи се. Сякаш никога не е било.

Точно в този момент осъзнавам, че наистина много години са минали. Ей така – неусетно, неосъзнато, останали са зад мен…

Не разбрах кога децата са се качили в колата. Пак се карат за нещо. Аз им казвам, че не трябва да се карат… Те са си най-близки в живота… Не може да се карат за глупости… Какво толкова имат да делят… Това явно им се струва глупаво, наивно и архаично. Защото в един глас и двете ми казват:

– Мамо, но ти нищо не разбираш!

Господи…,

кога остарях толкова?!

Прошка

Прочетох, Господи, наскоро,

че Прошката не е за грешния,

че Прошката е за прощаващия.

Защото гневният е бил отровен

и продължава да се трови

във собствения гнет, в обидата,

във помненето, че се сърди.

 

Разумно ми се стори, Господи,

разумно

и умно

дори започнах да прехвърлям

в ума си

всичките моменти, в които

очакваха от мен да искам прошка

все хора грешни спрямо мене, които

само с думи прошка даваха

но никога на никой не простиха.

 

Понеже, Господи, били са

по-възрастни от мене им се падало

да дават прошка – не да искат.

И представи си само – тези същите –

колекциониращи молби за прошки,

ръце целунати, глави приведени и още…

 

Ще се опитам, Господи, да им простя.

Знам – няма да е лесно. (Как го правиш?)

Ще се старая много

и ще го искам силно.

Започвам днес,

дано ми стигне времето.

 

ПП

Всъщност, Господи,

“да им простя”, означава ли “да забравя”?

 

 

Buongiorno

What the fuck…?! (без извинение)

Днес, докато ме миеше, фризьорката (10г. по-млада от мен, неомъжена и без деца) ми каза:

– Чудя се, като толкова не обичаш да ти влиза вода в ушите, с мъжа ти като сте били гаджета и като те е целувал по ушите, как си го търпяла?!

 

?!?

Just „rating“

Да си призная честно, не съм от върлите фенове на животните. Да, обичам ги – но умерено – и в живота си имам други приоритети и каузи, за които да се боря.

Харесвам кучетата, например, но нямам домашно животно, просто защото смятам, че е по-добре да инвестирам енергията си в отглеждането на дете.

И все пак – не ми е все едно.

Не ми е все едно, когато хора проявяват жестокост към животни. Не ми е все едно и когато умират животните в Зоопарка.

В каква държава живеем, мили хора? В каква? Вярно, някой ще каже: то като че ли само това ни е кусурът, та с него да се занимаваме?! Ние за децата на България не можем да се погрижим, та за животните в зоопарка ли да мислим?!

Да, бих отговорила аз, прави сте. Децата са по-важни, но това не оправдава престъпната небрежност, престъпното безразличие, престъпната толерантност на всички нас – към разрухата, към безхаберието, към непрофесионализма, към безотговорността, към безнаказаността.

Чували ли сте някъде по света животните в Зоопарка да умират – ей така – да падат като зрели круши – и никой да не може да каже “защо”?

Искам да попитам: Къде са природозащитниците в България? Къде са фондациите, които защитават животните? Къде са майките, чиито деца обожават да се разхождат в Зоопарка? Защо никой не протестира? Защо никой не предприема необходимите мерки и да се сложи край на тази поредица от нелепи смърти – животни, умрели от незнайно какво?!?

Възможно било това да е атака срещу директора на Зоопарка?! Саботаж, за да бъде свален?!

Съжалявам, но само мисълта за съществуването на такава вероятност показва в каква абсурдна държава живеем. На “запад”, при подобен провал падат правителства!

Нямаме извинение за летаргията си. Да, нямаме правителство което да може да “падне”, но това не означава, че трябва да спим. Алибита – всякакви: Тази година дъждът ни удави, в наводненията загинаха хора, стотици останаха без покрив над главата, има политическа нестабилност в държавата, парите в бюджета не стигат доникъде, спестяванията на много от нас останаха в КТБ, не е ясно какво ще се случи с тях и може би оправданието ни е, че “не ни е до това”, но…, ако другите проблеми ни се струват непосилни за нашите възможности, ако за силните дъждове обвиняваме Природата, пак ли тя ни е виновна за това, че животът ни не струва?Може би Природата е виновна защото ни е създала без гражданско самосъзнание?! Оперирала ни е от гражданска позиция и ни е кастрирала волята да се борим за по-добър живот?!

Не, мили хора. Не. Не ни е виновна Майката Природа. По-скоро виновна е нашата собствена майка защото с личния си пример ни е научила единствено на това – да лаем срещу телевизора.

Виновни сме и ние. Защото подемайки лаенето срещу телевизора – и ние на това ще научим децата си. И така… до края на Света…

BTW Някой дали разбра какво се е случило на умрелите животни в Зоопарка? Всички замлъкнаха. И най-вече медиите, които използват подобни случаи, за да създават сензации. Всяка сензация е чудо за три дни – до следващото наводнение, пожар или убийство.  После късата им памет се включва автоматично защото истината е, че никой от тях не търси наистина отговори на въпросите, които задава. Защо ли? Елементарно е: Тук не става въпрос за нещо друго. Тук става въпрос за… рейтинг…

Просто рейтинг

It’s more than just a salad. It’s pure love.

 

Love is everywhere, isn’t it?

 

Love is everywhere

Love is everywhere

Joke

Истинският мъж щял да тропне по масата и да каже: ще ти купя нови ботуши, кожено палто и чанта, независимо дали искаш – или не!

 

 

 

Нещо ми е тъжно днес. Едно такова… дъждовно ми е.

Ама не защото се кани да вали. Тихичко си страдам и вътрешно (и външно) се бунтувам срещу липсата на национални ценности и национална гордост. Жал ми е за дечицата, които нямат кумири. Или по-точно имат, но те или са чужденци, или (не дай си Боже!) са поп-фолк певици или изпълнители на „бг рап“.

Бог да пази България!

Защото ние трудно ще я опазим от себе си.

ПП И ако някой си каже: „виж я, пък, тази – хората нямат какво да ядат, тя ми говори за ценности и кумири!“, бих отговорила: „Ами, те нещата са свързани. Те, ценностите и кумирите не се ядат, ама дават устрем и сила, и почва под краката, за да намериш (поне) с какво да се нахраниш“.

Днес май е ден за поезия :)

В СЛЪНЦЕТО НА ХУБОСТТА ЖИВЯХ

(едно стихотворение за Славейковите празници, което не се е харесало на журито. Не се сърдя изобщо. На мен си ми харесва 🙂 )

 

В слънцето на хубостта живях.

Шепи щедро пълни с изобилие

сипеха отгоре красота –

цвят, гора и водни лилии.

 

В слънцето на хубостта живях.

Пръснати по небосклона птици.

Изпод златно – рижава зора

сини езера надничаха.

 

Красотата, казват, е до време.

Преходна била, за малко, кратка.

Всеки миг без никакво съмнение

й завещавал своя отпечатък…

 

Слънцето ми гони хоризонта,

прецъфтяват водните ми лилии,

оредя зелената гора,

а на мен са ми накрая силите.

 

Утре друго слънце ще изгрее –

друго слънце – мое огледало.

Тръгва днешното – не ме е страх.

В слънцето на хубостта живях.

 

 

***

 

Очите са празни,

изпити до дъно.

Бутилката…

И тя е отдавна пресъхнала…

 

 

 

Кое е най-милото нещо, което сте чували за себе си?

Днес една приятелка ми писа във вайбър:

Бих гласувала за теб, където и да се кандидатираш

 

Не си мислете, че съм се кандидатирала някъде. Нито, че имам намерение да го правя. Просто така ми каза колко съм добра, колко вярва в мен и колко добре се справям в критични ситуации.

Искам да помня това изречение винаги.

 

Упражнение по „Рибка бананка“ :)

Идеален ден да си намериш приятел

 

Паркингът пред хотел „Империал” беше празен и пиколото успя да паркира черната кю-седмица на заден ход без нито една излишна маневра. Младият мъж излезе от колата, заключи я от разстояние и се отправи към главния вход.

И двата асансьора чакаха с отворени врати на партера. В първия камериерка бършеше огледалото. Пиколото се качи във втория.

Когато пиколото почука на вратата на Президентския апартамент, младата жена от него се опитваше да изсипе дамската си чанта върху масата в хола. Тя държеше своя Луи Вюитон с палците и показалците на двете си ръце и внимателно го тръскаше с къси движения, като в същото време надничаше да види какво изпада от него.

Тя очевидно не беше чула първото почукване защото второто – по-силно от първото – я стресна и тя изпусна чантата върху масата.

– По дяволите! – ядоса се младата жена и се вторачи в нокътя на десния си показалец. Тя навлажни с език долната си устна, допря ярко – червения си маникюр до нея и го потърка наляво – надясно.

Последва трето почукване:

– Кой е? – тросна се тя.

–  Пиколото. Колата ви е измита.

–  Не може ли просто да оставите ключовете на рецепцията?!

–  Добре, госпожо – отговори пиколото – и пресата ли да оставя долу?

Без да отговори младата жена започна да разглежда вещите на масата: червило Dior, балсам за обем на устни Dior, молив за устни, молив за очи, пинсета за вежди, разноцветни бонбончета в целофанова обвивка – навярно дошли със сметката в някой ресторант, лентички за свеж дъх, тубичка крем за ръце L’Occitane, няколко стотинки и евро – центове, две сгънати банкноти – една от два и една от пет лева и опаковка аналгин.

Младата жена се намуси и взе отново чантата. Този път я притисна между дланите си, завъртя я на обратно и я тръсна. Нищо не изпадна от нея. Опита втори път – отново нищо. Тя вдигна чантата над главата си и погледна в процепа. После я доближи до лицето си и след известни усилия захапа нещо със зъби. В този момент телефонът от кабинета иззвъня. Жената дръпна рязко чантата нагоре и върху нея се изсипа дъжд от женски принадлежности, след който тя остана да стои със затворени очи и портмоне Луи Вюитон в устата. Тя изправи гръб, глътна перфектния си корем, намести чашките на сутиена си и остави портмонето на масата. После отметна дългата си чуплива руса коса и заобикаляйки дебелия килим се запъти към кабинета.

Придвижваше се бавно. Стъпваше на пети и на външната част на ходилата си – внимателно да не разплете усуканите между разперените й пръстчетата бели салфетки, предвидени да предпазват пресния педикюр.

По средата на разстоянието между хола и кабинета, звъненето спря. Жената се закова на място и отпусна рамене. Погледна напред към бюрото и назад към масата като че ли се чудеше накъде да продължи. Масата сякаш беше започнала да взема превес, когато телефонът отново иззвъня.

Успя да стигне до него на петото – шестото повикване. Внимателно вдигна слушалката, доближи микрофона до устните си и каза:

–  Един момент, моля.

После постави слушалката до апарата, настани се в коженото кресло, кръстоса дълги крака върху бюрото и натисна бутона на високоговорителя:

– Търсят ви по телефона, госпожо Георгиева, искате ли да ви свържа? – попита рецепционистката.

– Да, благодаря – отговори младата жена и включи телевизора, като намали звука до нула. Даваха годишната класация на MTV – MTV top 100.

– Ало, Венера, ти ли си?

Момичето извъртя поглед и показа бялото на очите си:

–  Да, майко, аз съм.

–  Слава Богу. Той някъде около теб ли е?

–  Не.

–  Значи можеш да говориш… Защо не вдигна от първия път? Направо си изкарах акъла.

–  Бях далече и не успях да стигна навреме (до телефона).

–  Толкова ли е трудно да стигнеш навреме до телефона?! Какво ли не ми мина през ума! Два дни не ми се обадихте!

–  Той не ми разреши.

–  Как така не ти разреши?

–  Ами не искаше. Помоли ме да изключа телефоните, да не гледам телевизия, да не чета вестници и аз му обещах…

–  Ти и на мен обеща, но това явно не означава нищо за теб.

–   Той е мой съп…

–   Като станеш майка ще видиш какво е детето ти да не ти се обади два дни и тогава ще си говорим!

–   Какво дете, майко, та той е почти на четиридесет. Някои хора на неговата възраст имат деца на по двайсет години.

–   За родителите децата си остават „деца”, ако ще и на сто да са.

–    Успокой се, майко, нищо фатално не се е случило.

–   Напротив, Венера, случило се е.

–   Е, хайде, два дни не ти се е обадил, нали е добре?

–   Нямах само това предвид.

–   А какво?

–   Ох… Обещай ми да не му казваш. По-добре да не разбира сега.

–   Какво да не му казвам?

–   Обещай ми.

–   Обещавам.

–   Венера, случило се е най-лошото. Току що ми се обадиха от болницата и…

–   Да не би да искаш да кажеш, че…

–   Да! Точно това искам да кажа.

–   Кога?

–   Нали ти казах, току-що.

Младата жена се поколеба за момент:

–   Добре де, за какво се притесняваш, той нали няма ви…

–   Да, няма, но виждаш как го преживява. Заприличал е на сянка, отбягва ме, забрани ми да му се обаждам – само той щял да ме търси, почти не говори с мен… С теб говори ли?

–  Говори. Вярно, малко странни неща, но все пак говори.

–  Какви неща?

– Ами онзи ден докато пътувахме насам, ни в клин – ни в ръкав ми каза, че трябвало да се запиша да уча нещо.

–  Аз не виждам нищо странно в това – напротив – прав е. Отдавна исках да си поговорим двете на тази тема. Хубаво е да имаш висше образование. В днешно време човек без образование е за никъде. И без езици. А ти имаш достатъчно свободно време да завършиш не едно, а две…

–  И ми се стори, че го чух да си говори сам – опита се да я прекъсне Венера.

–  …Няма само да си губиш времето. Все някога ще трябва и да работиш. То красотата е до време.

–  Аз работя – защити се момичето… – защо всички си мислят, че да си моде…

–  Да си говори сам ли?

–  Моля?

–  Чула си го да си говори сам?

–  Няколко пъти.

–  И какво си говореше?

–   Не съм съвсем сигурна. Като че ли нещо за индианците и за вечните ловни полета. Преди да тръгнем си беше купил „Винету” от някакъв антиквар.

–   Наистина странно. Той никога не е харесвал книги за индианци. Закуси ли?

–   Не. Знаеш, че не закусвам.

–   Не, той закуси ли?

–   Нямам представа. Когато се събудих него го нямаше в стаята.

–   Искаш да кажеш, че сега е – колко? – почти обяд, ти не си го виждала от снощи и нямаш представа къде е?

–   Най-много да е отишъл на плажа. Нека подиша малко йодни пари – полезно е.

–   Прекалено си спокойна. Да го оставиш сам в неговото състояние… Дали си е взел резервен бански?

–   Резервен бански? – младата жена смръщи вежди. – За какво му е?

–   Да не настине.

–   Той е голям мъж майко, няма да настине. Освен това, вярно че е началото на ноември, но навън е циганско лято. Сигурно е поне двайсет и пет – шест градуса. Слънцето напича толкова приятно. Мислех и аз след малко да изляза да се попека на терасата. Тъкмо няма опасност да…

–   Той кара ли колата?

–   Не.

–   Но нали говорихме, че…

–   Говорихме, но той не пожела. Просто отказа. И, ако реши да не шофира никога повече – аз ще го подкрепя. Нямам против само аз да карам.

–   Въпросът не е в това дали имаш против или не. Той трябва да го преодолее. Говори му… Може би, ако му родиш едно дете, ще се успокои. Нищо че казва че не е готов.

–   Може да запиша моден дизайн – сякаш на себе си каза Венера.

–   Те мъжете никога не са готови. И баща му така казваше – не съм готов, та не съм готов! Ако го бях слушала, сигурно щях да родя най-рано на трийсет. Все трябваше нещо да чакаме: да завършим, да съберем пари за сватбата, да си купим апартамент, да си стъпим на краката. Но аз не се отказвах и му говорех. Говорех му постоянно. Във всеки удобен момент му говорех и, когато…

–   Остави това, кажи ми ти как си? – Венера докосна внимателно два пъти един в друг ноктите на палците си, след което провери и с устни дали са изсъхнали добре. Започна последователно да извършва това действие и с всички останали пръсти.

–   Аз ли как съм? Ами не съм добре. Знаеш че не обичам да се оплаквам, но като питаш… Ръцете ми пак много са отекли – вчера не можах да си сваля пръстените. Пробвах със сапун – не стана. После пробвах и със зехтин – едва ги измъкнах – имах чувството, че ще си откъсна пръста. Целият беше посинял. Откакто стана това, сънят ми още повече се разби. Обикалям по цяла нощ като сомнамбул…

Екранът на телевизора привлече вниманието на младата жена. Бяха обявили номер три в тазгодишната класация – песента на Gottie – Somebody that I use to know и тя взе дистанционното и увеличи звука на четири. Чуваше се съвсем слабо.

–  …А гърбът как ме боли – едва дишам. Как пък Господ не ме дари с едно момиче, та да има сега кой да се грижи за мен, да ме разтрива и да ми помага?!… – чу се жената отсреща да подсмърча.

Снахата притвори очи и започна да полюшва глава в ритъма на музиката и да припява без глас с текста на песента.

–  …Като гледам кака колко е добре като си има Невена… Те са си направо като приятелки – всичко си споделят. А Невена все я пита – мамо, имаш ли нужда от нещо? Друго е да си имаш момиче. – Жената шумно се изсекна в слушалката. – Венерче, извинявай, но като се сетя как се мъча като грешен дявол и как си разтривам сама гърба в касата на вратата като улична котка – направо ми става жал за самата мене…

Както се полюшваше едва забележимо в ритъма на музиката, изведнъж младата жена замря и се хвана за челото. После, забравила за педикюра си, скочи от стола и излезе от кабинета. Тя почти прелетя през хола, мина през коридорчето и влезе в спалнята. Пристъпи към нощното шкафче, наведе се и отвори чекмедженцето.

– Ох, слава Богу – въздъхна тя и на лицето й се появи нежна усмивка.

Тя коленичи ритуално пред шкафчето и , сигурно минута, постоя така – усмихната и замечтана . Без да бърза изтри длани в голите си бедра, после в бикините си и бръкна в чекмедженцето с движения любящи – като на майка.

Венера извади от шкафчето бяла метална верижка с нанизани на нея висулка и пръстен с диамант. Съзерцава ги още известно време и после ги затвори в юмрук. Стисна очи, прилепи свит палец до устните си и отправи продължителен благодарствен поглед към небето.

Като изпаднало в транс, със забавени движения, момичето се изправи и излезе от спалнята. Мина обратно през коридора и влезе в хола.

–  … защото тогава нямаше значение кой какво знае и кой колко може – долетя гласът от телефона – всички бяхме равни. Освен, ако не си член на партията. Партийните членове бяха от друго тесто. За тях имаше перспективи. За другите – не. Аз, обаче, не бях член на партията. Не че не можех да стана – просто не исках. Не бях член, но работех по-усърдно от тях. И за какво се мъчих цял живот? Съсипах си здравето. За какво? За едната пенсия? Ако трябваше да разчитам само на нея сега щяхме да умираме от глад…

Малко след като подмина входната врата, младата жена спря. Отмести поглед от бижутата в ръката си към отворения телефон на бюрото и направи няколко крачки назад – към входа на апартамента, до който грееше голямо огледало.

Венера изниза пръстена от верижката – нея закачи на врата си, а пръстена сложи на безименния си пръст. Оправи косата си, изпъна перфектната си фигура и се вгледа в отражението си.

–  …Добре че беше татко ти, че е по-предприемчив и подхвана този бизнес след като дойде демокрацията. Иначе не знам сега как щяхме да се оправяме. Пък успяхме да подсигурим и децата, и внуците си. Но пак за сметка на здравето. Казвам му аз – хайде да отидем поне на Павел Баня или на Хисар, да си направим процедури, стари сме вече, трябва да си обръщаме повече внимание, а той – не. Не искал да мърда от София. Хем знае че сама не мога да отида. И после как ще съм добре?! Ами няма да съм добре! А вчера и просторът ми се скъса. Като си дойдете трябва да ми помогнеш да го поправим. Вие решихте ли до кога ще останете?

Венера продължаваше да се гледа в огледалото. Разпери пръсти и постави ръката с пръстена между гърдите си.

–  …Ало?… Венера? Чуваш ли ме?… Ало?

Венера се полюшна наляво – надясно, докато пръстенът не улови отражението на слънцето в огледалото и не отвърна с ослепителни отблясъци. Клепачите й трепнаха. Пронизителният сигнал за прекъснат разговор не я изтръгна от унеса.

 

Искрящо оранжевите шезлонги на плажа за гости на хотел „Империал” пустееха подредени в идеални редици. Жълтият плат на чадърите едва потрепваше от бриза, а в кабината на спасителя стояха отдавна заключени няколко кофички, лопатки, гребла и формички за пясък, заедно с поспадналите вече пояси с форма на пате, динозавър и някакво друго животно, което беше трудно да се определи какво точно е било.

– Хайде, Балкан, да тръгваме – каза позагоряло от слънцето момченце след като отлепи носле от прозореца на спасителската кабина. – Тук няма нищо интересно – добави то и дръпна въжето, което държеше в ръката си и на другия край на което беше вързано плюшено куче. Кучето отскочи от пясъка и още преди да е паднало обратно на земята, момченцето се затича по посока на кея. То се спираше до всеки шезлонг от последната редица и даваше команда на кучето си да го прескочи. Когато кучето преодоля и последното препятствие, момченцето го похвали, нави въжето, гушна кучето и грижливо го изтупа от пясъка. Продължи да върви така – подскачайки, с куче и въже под мишница – до малкия плаж в съседния залив.

Там, за разлика от големия плаж, нямаше наредени шезлонги. Имаше започнали да ръждясват железни чадъри, покрити с избелял и на места прокъсан син плат. Морето лежеше върху брега гладко като тепсия, а на двайсетина метра от минералните душове, върху самия пясък, седеше подпрял лакти на свитите си колене някакъв мъж.

Момчето забави крачка и тихичко приближи мъжа откъм дясната му страна. Спря на две – три крачки от него.

–  С кой си говориш? – попита то.

Мъжът погледна нагоре.

–  С един приятел – усмихна се.

–  Но тук няма никого.

–  Напротив – има.

–   Къде?

–   Ето тук – до мен.

–   Не виждам никого.

–   Наистина ли? Сигурно слънцето те заслепява. Имаш ли очила?

–   Нямам. Но и ти нямаш.

–   Прав си. Може би причината не е в слънцето.

–   Какъв е той?

Мъжът подпря длани на пясъка и изпъна крака:

–   Момче, като теб – отговори.

–   И за какво си говорите?

–   Тъкмо ми казваше, че се чувства самотен.

–   И аз съм самотен.

–   А приятелите ти къде са?

–   Никой не иска да играе с мен.

–   Защо?

–   Не знам. Не ме харесват.

–   Мисля че той те харесва.

–   Кой?

–   Моят приятел.

–   Той вижда ли ме?

–    Да.

–    И защо мислиш че ме харесва?

–    Казва че днес е чудесен ден да срещнеш приятел. Иска да знае как се казваш.

–    Аз ли? – мъжът кимна – Името ми е Христо, но дядо ми вика Ицо. А някои деца ми викат Ицо – бицо – барабицо.

–     Той е Виктор. И казва, че те харесва.

–    Наистина ли така каза? Никой до сега не ме е харесвал.

–    Не вярвам. Може би никой до сега не ти го е казвал.

–    И къде е той?

–    Кой?

–    Виктор.

–    Седи до мен. Ето тук. – мъжът посочи с лявата си ръка. – Главата му стига почти до рамото ми. Има черна, къдрава коса – малко дълга като за момче – и зелени очи. Виждаш ли го вече?

–   Не. Той истински ли е? – попита момчето и притисна плюшеното куче с две ръце към гърдите си.

Мъжът кимна:

–  Съжалява че не можеш да го видиш.

–  Защо?

–  Казва, че ако го виждаше, можехте да поиграете заедно.

–  Двамата?

–  Да.

–  Но защо? Никой не иска да играе с мен. Той защо иска?

–  Нали ти казах – харесва те.

Момчето пристъпи няколко крачки, заобиколи мъжа и протегна ръката си напред сякаш опипваше пространството.

–  Виктор обича ли да плува?

–  Обича.

–  И аз обичам. Можем да поплуваме… тримата.

–   Тримата?

–   Така ще го виждаш и ще ми казваш къде е и какво казва…

–   Не знам… Не съм сигурен, че искам да плувам.

–    Моля те! – момчето седна върху петите си, с колене на пясъка като продължаваше да стиска силно кучето си.

–    Мога да дойда до брега…

В очите на момчето изплуваха сълзи. Брадичката му потрепери.

– Е, добре, недей да плачеш, ще дойда. За малко.

– Чакай- прошепна момчето. – Чакай. Той има черна, къдрава коса, нали?

Мъжът кимна.

–  И зелени очи?

Мъжът отново кимна.

–   И … лунички?

– Това не съм го казвал.

– Аз го виждам! – прошепна момчето. – Виждам го! – потвърди и се наведе напред.- Виктор?… Виктор, здравей!

Христо погледна мъжът в очите.

– Аз го виждам! И го чувам! Той също иска да плуваме, той казва че… никога не е ходил на море! Чуваш ли?

Мъжът изглеждаше объркан:

–  Не, не чувам.

–  Добре, – продължи Христо без да обръща внимание – Виктор, хайде ела да поплуваме – момчето се изправи все още стискайки кучето си под мишница . Лицето му грееше. – Мога да те науча да прескачаш вълните! – обърна се с гръб към мъжа и тръгна към морето. – И да се гмуркаш мога да те науча! И да правиш жабки! – Христо вдигна един объл камък от пясъка, приклекна и го хвърли към водата. Камъкът отскочи пет – шест пъти от морската повърхност преди да потъне. – Медузи ли? Не, сега водата е хладна и няма медузи… И щипалки няма.

Момчето спря и погледна в ляво от себе си:

–   Ще ме изчакаш ли за малко? Ей сега се връщам.

Забърза обратно. Когато стигна до мъжа, детето извади кучето изпод мишницата си и му го подаде. Свободният край на въжето падна върху пясъка:

–   Вземи, подарявам ти го. Казва се Балкан. И обича да спи на легло.

Момчето целуна кучето си, наведе се и целуна мъжа по бузата и забърза обратно към морето:

– Ти на колко си?… – продължи разговора си той. – И аз съм на осем. Почти. Другата седмица ги навършвам. А ти? Ти кога си роден?…Наистина ли? Аз тогава имам имен ден. – Христо вече беше нагазил в морето.

Мъжът не остана дълго. Не повече от няколко минути. Изправи се и си тръгна.

Не носеше нищо. Нито хавлия, нито джапанки. Хвана свободния край на въжето и повлече кучето след себе си:

–   Хайде, Балкан. Хайде да се прибираме.

Мъжът изкачи трите етажа до президентския апартамент пеша, дърпайки кучето след себе си. Плюшената играчка отскачаше от всяко стъпало – досущ като истинско куче.

Когато се прибра, той излезе право на терасата. Жена му лежеше по гръб на шезлонга и слушаше музика със слушалки на ушите. Беше сложила на лицето си кърпа. Той завърза кучето за парапета, след което клекна и го освободи. Гушна плюшената играчка, занесе я в спалнята, сложи я в леглото и я зави с пухената завивка. После се върна на балкона, направи примка от другия край на въжето, надяна я на врата си и скочи от третия етаж.

 

 

 

 

 

Баба

Родена е на трети март 1923г. в с. Рогозен – Врачанско в семейството на Пазиите – потомци на един поп – дядо Кочо Мачугански, живял сто години по-рано в Южна Добруджа, рискувал живота си, за да спаси група български революционери, преследвани от турците. След като прокудил преследвачите, попът станал герой на селото и получил прозвището Пазията, откъдето идва и моминското име на моята баба – Пазийска.

Тя е втора по големина от четирите деца на семейството – всичките кръстени на светци – Тодорка, Параскева (дядо ми й казваше Пара), Петър и Дамян. Живеели в една къща със семейството на чичо й, който имал три деца – всичките момчета.

Семейството на Катя и Кръстьо Пазийски притежавало двадесет и пет декара ниви, които обработвало със собствени сили. Децата се трудели наравно с възрастните. Не били богати – не били и бедни. Имали колкото “да свържат двата края”.

Двете поредни лета преди баба ми да навърши осем се случили сухи и за да си платят данъците, Пазиите били принудени да продадат голяма част от земята. Настъпили времена на недоимък. Не след дълго, жълтата гостенка почукала на вратата…

Баба ми не успяла да се сбогува с майка си. През пролетта на 1934г., дни след като навършила единадесет, възрастните я помолили да излезне от стаята. Когато се осмелила да надникне през процепа на вратата, баба разбрала, че е останала сираче.

В онези години, децата имали мечти, различни от мечтите на съвременните деца. Моята баба чакала с нетърпение Великден и Коледа, за да получи бучка захар за смучене. Мечтаела още да се научи да чете и да пише и всеки ден изминавала четеринадесет километра “пеш” до съседното село – Малорад и обратно, за да посещава училището, където учи до трето отделение. Трите поредни зими, в които е ученичка, семейството нямало пари за нови обувки на децата. За да ходят на училище през зимата, те увивали с парцали дървените си налъми и газели снега с тях. Страхът от премръзване не бил по-силен от магията на просвещението.

Годината, в която навършва шестнадесет, Параскева изгубва и баща си. Надарена с природна интелигенстност и трезв ум, находчива и отговорна към братята и сестра си, тя проумява, че няма да оцелеят, ако останат на село и убеждава кака си – Тодорка – да тръгнат за София.

От есента на 1939 до 1943г. двете работят в плетачница. Плетат ръкавици за заможно семейство. Собствениците им позволяват да живеят в цеха. Двете спят върху овехтял дюшек, на земята, а единствената им храна за деня е споделената купа боб, която продавачът от шкембеджийницата на “Пиротска” тихомълком препълвал още от първия ден, когато сестрите го молят да им продаде една купа боб с две лъжици.

Параскева е трудолюбива и старателна – никога не пуска бримки, в ръкавиците, които плете. Тя е честна и състрадателна, чиста и изключително красива. Собственичката на плетачницата – кака Златка я взима под своя опека и през февруари 1943г. я кани на вечеря в дома си, където я запознава и сгодява за дядо ми – Иван Ботев Райков – военен шофьор, останал кръгъл сирак на 11 годишна възраст, когато за девет месеца туберкулозата убива майка му, баща му и двете му сестри. Той е единадесет години по-голям от Параскева, което означава, че е загубил семейството си в годината, в която тя се е родила.

Това не е първият път, в който Параскева вижда Иван. Той е голям красавец и желан ерген. Всички момичета, които работят в плетачницата въздишат по него. Баба ми тайно го харесвала, но никога не се е надявала той да й обърне внимание. Тя води скромен живот във всичките му измерения. Веднъж си позволява да излезе на среща с момче, което “понечило” да я целуне по бузата. Зашлевила му плесница и повече не излязла с никого.

По време на годежа баба ми е скована и притеснена. Не се храни, почти не продумва. След като приключва вечерята, годениците си тръгват. Излизат на улицата, тя поглежда назад към къщата и вижда кака Златка да ги проследява с поглед през прозореца: “И тогава събрах смелост и хванах дядо ти под ръка” – разказва след много години баба. – “Когато се обърнах отново, на прозореца вече нямаше никой”.

Кака Златка и мъжът й поемат разноските по сватбата. На 28 февруари 1943г. Параскева Кръстева Пазийска се омъжва за Иван Ботев Райков и приема неговата фамилия. Въпреки, че е обикновен шофьор без звание, дядо ми е отличен автомонтьор и е уважаван от своите началници. На сватбеното тържеството присъства част от тогавашния елит на българската армия, начело с генерал Кочо Стоянов.

Ще отворя една скоба, за да кажа, че на 9 септември 1944г., когато комунистите превземат властта в България, генерал Кочо Стоянов и жена му се самоубиват. Когато десет години след народния съд, комунистите решават да заведат съдебни дела срещу някои от оцелелите от народния съд врагове на народа, те отвличат дядо ми и в продължение на повече от десет дни никой не знае къде е той. Баба никога не говореше за тези десет дни. Нито дядо. Какво са преживели тогава само те си знаят, но шейсет години по-късно, свидетелство за страховете на баба е единствената снимка от тяхната сватба. На тази снимка баба е избола с карфица лицето на Кочо Стоянов, за всеки случай – ако комунистите се върнат да правят обиск в къщата им, да не намерят доказателство за това, че дядо ми го е познавал.

Баба забременява още през първата си брачна нощ. Така, през декември 1943г. по време на бомбандировките над София, тя ражда момиченце. По време на раждането е сама – сестра й отдавна се е върнала на село, а съпругът й е на работа.

Дядо дава на баба правото да избере името на детето. Въпреки това, в болницата тя получава бележка от него: “Майка ми се казваше Мария”. До последния си дъх тя жалеше, че не е имала свекърва. “Като нямах майчица – казваше – поне свекървичка можеше да имам”. Баба не се поколебава дори и за миг и кръщава дъщеря си Мария – моята мила леля Маре.

Войната свършва, комунистите конфискуват плетачницата. Баба започва работа като магазинерка в бакалията на ул. “Цветна градина” в София. Дълги години става в четири сутринта, за да приеме млякото и хляба. В касата й никога няма една стотинка плюс или минус. Семейството наема стая от дванадесет квадрата на същата улица и живее там в продължение на двадесет години. Това е домът, в който се е родила майка ми. През 1951г. на рождения си ден – трети март – Параскева ражда второто си дете – отново момиченце и от благодарност го кръщава Златка – на името на жената, която е направила толкова много за нея. Днес моите дъщери гледат снимки от тази стаичка и ме питат: “Мамо, тази печка до баба Златка детска ли е?” Не, деца мои, не е детска. Просто е малка. За по-голяма не са имали нито пари, нито място, пък и за какво им е по-голяма след като и тази им е вършела работа…

Голямата мечта на баба е да има собствен дом. Някъде през петдесетте, комунистите дават възможност на работниците да теглят заеми от държавата, за да си построят жилища. Баба настоява да се възползват. Дядо се съгласява, изтеглят заем и той сам – за няколко години успява да построи къща в тогавашните покрайнини на София – днешния квартал Лозенец.

Благодарение на пестеливостта на Параскева, на умелото й управление на семейния бюджет, тридесет години по-късно (година след смъртта на дядо), тя внася последната вноска по кредита. Ако в днешно време някой се чуди какво е пестеливост, мога с две-три думи да кажа: трохите от масата се даваха на кокошките – динените кори и обелките от ябълките – също; не се готвеше ново ядене докато не се изяде старото. Лампата в никое помещение не светеше, ако в помещението няма човек. Докато си търкаш зъбите – спираш водата, не се купува нищо излишно, не се хвърля нищо – все някога може да потрябва, вратите не стоят отворени – излиза топлото, остарелият хляб се прави на сухар, месо се яде веднъж в седмицата, когато има салам за вечеря – за всеки има точно по две тънички резенчета (е, може би за внуците са били малко по-дебели. Със сестра ми още помним как сдъвквахме салама и го държахме в устата си докато от вкуса и аромата му не остане и помен и чак тогава преглъщахме).

Междувременно, когато е завършен само първият етаж на къщата, баба среща на улицата две студентки по педагогика – Веселка и Елиза и без да се замисли ги приютява. Те живеят под нейния покрив в продъжение на две години без да плащат наем. Дълго след това я посещават. Аз също ги помня. Едната стана директор на дома за деца, лишени от родителска грижа в кв. Драгалевци, а другата стана директорка на детска градина.

Баба претърпява три тежки операции на очите, които не успяват премахнат “пердета” и я оставят със силно намалено зрение. Близо двадесет години не е в състояние да чете.

Тя е добра жена и чудесна баба, въпреки че дъщерите й я смятат за сурова майка. Дълбоко в себе си тя беше изключително чувствителен човек. Чувствителен и скромен човек, който е благодарен за всяка троха на масата. Тя никога не е мечтала за богатство. Казваше: “Бабе, пожелавам ти винаги да имаш колкото да свържеш двата края. Повече не ти трябва”.

Единствената обида, която съм я чувала да изрича по чужд адрес е, че някой е лаком и се тъпче с храна. Това според нея беше непростимо. Беше разхищение. “Човек трябва да яде толкова, колкото му е нужно, за да живее” – казваше. “Трябва да има само толкова вещи, колкото са му крайно необходими”.

На шейсет и четири годишна възраст баба остана вдовица. Дядо много й липсваше, но животът трябваше да се живее и тя стоически го продължи. Продължи всяка година да ходи сама на “местото” – малък имот близо до София, който купиха с дядо през 1978г. Продължи всяка пролет да прекопава градината и да сади зеленчуците. Продължи да дава и да се отблагодарява. Винаги беше благодарна: на чичо Коце събираше сливите от едната слива защото й вареше ракийка – лек за гърлото; на Методи даваше по пет лева, че й окосил тревата, на Кольо даваше десет за дето й закарал багажа. На внуците отглеждаше, събираше и даваше плодовете на труда си. На децата си даваше опора.

Тя продължи всяка есен да зазимява градината и на другата пролет пак да я прекопава, да я сади, да я полива и пак да я прекопава. Сама. Цели двайсет и две години. Толкова е живял моят баща. Колко ли бързо са отлетели за него годините и колко ли бавно са минали за нея, когато е трябвало да ги живее сама, “без другарче”?

Баба никога не се возеше в трамвая сутрин, когато младите бързат за работа или вечер, когато се прибират уморени – за да не пречи. Защото според нея старите хора са безполезни и само се пречкат. Аз не мисля така.

Баба беше щастлив човек. Мечтите й се осъществяваха една по една. Тя не успя да се изучи, но изучи дъщерите си – и двете завършиха висше образование и станаха учителки. Внуците й, освен че се изучиха – свиреха на различни инструменти. А правнуците й – учат езици. Такива бяха нейните мечти.

Но има една нейна мечта, която остана несбъдната. Мечтаела да има сребърна халка, защото се е омъжила без пръстен и цял живот след това никога не й останали излишни пари, за да си купи. Беше на осемдесет години, когато разбрах за тази мечта: някога моята баба я споделила със сестра ми и тя, като една любяща внучка, решила, че може да изпълни желанието й. Отишла в бижутерски магазин и само за няколко лева купила на баба ми сребърна халка. Когато, задъхана от щастие, сестра ми подала на баба пръстена, баба го взела, подържала го в ръката си и й го върнала с думите: “Ако взема този пръстен – това означава, че и последната ми мечта се е сбъднала. А, когато човек няма мечти – тогава за какво да живее?”

Баба Пара почина от рак на осемдесет и пет години. Две седмици преди това, тя все още копаеше онази градина. Умря в леглото си вкъщи, без да се мъчи, заобиколена от близките си хора. Аз не исках да си тръгва така бързо, но тя категорично отказа да умира на рождения ми ден. Попита за датата. Когато й казах, че днес е двайсет и четвърти август, тя без да отваря очи съобщи: “Днес ще умра”. Опитах да се пошегувам: “Откъде знаеш?”. “Няма да умра на рожденият ти ден” – отвърна. И наистина не го направи. Почина в единайсет и десет същата вечер – петдесет минути преди да настъпи рожденият ми ден. Отиде си. Издъхна със затворени очи.

Тя остави кафяво портмоненце с копче тик-так, с шест лева и седемдесет и две стотинки от последната й пенсия, за да ми напомня, колко малко му е нужно на човек. Остави и деветстотин и двадесет лева в чисто нови, прилежно подредени банкноти, които беше събирала в продължение на повече от десет години, за да имаме с какво да я погребем; Остави двайсет корена домати, които обрах с децата ми. Остави и онази градина, която сега аз прекопавам заедно с тях. Остави…

Остави ме сама.

Писмо от Москва

Великден отмина, а аз продължавам да получавам писма с благодарности и снимки на успешни козунаци 🙂

Това е последната снимка на козунак, която публикувам през тази година. Ето и писмото:

 

Здравейте,

Пише Ви един много доволен читател на най-най-подробната и точна рецепта за козунак! За първи път правя козунак и се получи страшно добре!

Поздрви от Москва!

Емилия