Feeds:
Публикации
Коментари

Според моя мъж, всяка възраст на жената си имала своята красота. Каза го много отдавна – дори не съм сигурна откъде се взе такава мъдрост в едно двайсет и четири-пет годишно момче, но на мен сякаш само това ми трябваше и още тогава спрях да си броя годините. Наистина. До ден днешен трябва да смятам, за да ви кажа на колко родих първото си дете, на колко бях, когато родих второто и на колко съм в момента.

Аз съм щастлива жена – за мен времето няма значение. Чувствам се добре в кожата си.

И така: спрях да си броя годините, но другите не спряха да ми ги броят. Самонадеяността на по-младите е чужда за мен – неразбираема. Винаги съм се чудела къде се заражда злобата, която изпитват към по-възрастните от тях. Никой ли не си дава сметка, че всички натам сме се запътили?

Преди време моя позната, със седем-осем години по-малка от мен, си сложи ботокс на челото. Беше едва на двайсет и седем. Тогова аз (на трийсет и четири-пет) й изглеждах толкова стара, че тя не проумяваше как още не съм си сложила ботокс, след като и моето чело се набръчква “така ужасно”, когато повдигна вежди! Какъв ужас само, нали? – челото ми издава емоция?!

Две-три години по-късно, с дъщеря ми четяхме за динозаврите. Тригодишното момиченце, беше гордо да знае, че те са изчезнали преди 65млн. години. Тогава тя ме попита: – Мамо, а ти като си била малка, динозаврите били ли са живи?

Колко стара й се струвах само! На цели трийсет и няколко години! Та, то, трийсет и няколко и шейсет и пет милиона са си направо едно и също, нали?!

Изживях кризата на четиридесетте за два-три месеца. Тогава за първи път осъзнах, че ми остава да живея по-малко години, отколкото вече съм изживяла. Странно е. Обаче, когато се събудих на рождения си ден, осъзнах, че не се чувствам по-различно от вчера и бързо забравих терзанията, които ме бяха държали будна през последните няколко месеца.

А днес, фризьорката ми (десетина години по-млада от мен, необвързана и без деца), ми каза: Чудя се, след като толкова не обичаш да ти влиза вода в ушите, като сте били гаджета с твоя мъж и като те е целувал по ушите, как си го изтърпяла?

Представете си само! Тази млада жена няма никакви притеснения да ми покаже, че според нея съм стара – достатъчно стара, за да не правя секс или поне, за да не ме целува мъжът ми по ушите. Или може би си мисли, че хората правят секс само докато са гаджета? И дали все още вярва, че бебетата ги носи щъркелът? Защото омъжените жени не правят секс!

И все пак, подобни случки и ситуации могат само да ме разсмеят. Чувството ми за хумор е малко хапливо по принцип, та може и да ви се стори, че се заяждам с доброто момиче. Уверявам ви – не е така.

Истината е, че това, което ме провокира да седна и да напиша този текст е една папка с мои стихове, които днес приятелка ми върна. Стихове, писани от мен в тийнейджърските ми години и няколко мои портретни снимки, правени от професионален фотограф също тогава.

Седнах в колата, отворих зелената папка…

Разкъсай ме…

Да не остане нищо…

Дори частица малка от спомена за мен…

И после разплачи се скришом

и знай поне, че няма да ме има…

Ще бъда ничия…

… Разкъсай ме…

Аз искам да съм твоя, но не мога…

Нямам сила да загубя себе си…

По-лесно е да кажа “сбогом”

И няма да си мой…

Разкъсай ме…

Пожълтели листи хартия, поезия, писана на пишеща машина, черно-бели портретни снимки, сякаш не бях аз… Само преди няколко месеца, разглеждах просълзена и с треперещи ръце пожълтели писма от младостта на любимата ми Баба… Черно-белите й снимки от войната – сватбата й с дядо…, кореспонденцията с братовчедите на село, спомените за дъждовното лято и студената есен на 1943…

Тогава държах историята на цял един живот в ръцете си.

Сега държа моята пожълтяла история в ръцете си. Онова момиче – черно-бялото, което написа тези стихове отдавна го бях забравила. Нямаше го. Изчезна. Стопи се. Сякаш никога не е било.

Точно в този момент осъзнавам, че наистина много години са минали. Ей така – неусетно, неосъзнато, останали са зад мен…

Не разбрах кога децата са се качили в колата. Пак се карат за нещо. Аз им казвам, че не трябва да се карат… Те са си най-близки в живота… Не може да се карат за глупости… Какво толкова имат да делят… Това явно им се струва глупаво, наивно и архаично. Защото в един глас и двете ми казват:

– Мамо, но ти нищо не разбираш!

Господи…,

кога остарях толкова?!

Прошка

Прочетох, Господи, наскоро,

че Прошката не е за грешния,

че Прошката е за прощаващия.

Защото гневният е бил отровен

и продължава да се трови

във собствения гнет, в обидата,

във помненето, че се сърди.

 

Разумно ми се стори, Господи,

разумно

и умно

дори започнах да прехвърлям

в ума си

всичките моменти, в които

очакваха от мен да искам прошка

все хора грешни спрямо мене, които

само с думи прошка даваха

но никога на никой не простиха.

 

Понеже, Господи, били са

по-възрастни от мене им се падало

да дават прошка – не да искат.

И представи си само – тези същите –

колекциониращи молби за прошки,

ръце целунати, глави приведени и още…

 

Ще се опитам, Господи, да им простя.

Знам – няма да е лесно. (Как го правиш?)

Ще се старая много

и ще го искам силно.

Започвам днес,

дано ми стигне времето.

 

ПП

Всъщност, Господи,

“да им простя”, означава ли “да забравя”?

 

 

Buongiorno

Днес, докато ме миеше, фризьорката (10г. по-млада от мен, неомъжена и без деца) ми каза:

– Чудя се, като толкова не обичаш да ти влиза вода в ушите, с мъжа ти като сте били гаджета и като те е целувал по ушите, как си го търпяла?!

 

?!?

Да си призная честно, не съм от върлите фенове на животните. Да, обичам ги – но умерено – и в живота си имам други приоритети и каузи, за които да се боря.

Харесвам кучетата, например, но нямам домашно животно, просто защото смятам, че е по-добре да инвестирам енергията си в отглеждането на дете.

И все пак – не ми е все едно.

Не ми е все едно, когато хора проявяват жестокост към животни. Не ми е все едно и когато умират животните в Зоопарка.

В каква държава живеем, мили хора? В каква? Вярно, някой ще каже: то като че ли само това ни е кусурът, та с него да се занимаваме?! Ние за децата на България не можем да се погрижим, та за животните в зоопарка ли да мислим?!

Да, бих отговорила аз, прави сте. Децата са по-важни, но това не оправдава престъпната небрежност, престъпното безразличие, престъпната толерантност на всички нас – към разрухата, към безхаберието, към непрофесионализма, към безотговорността, към безнаказаността.

Чували ли сте някъде по света животните в Зоопарка да умират – ей така – да падат като зрели круши – и никой да не може да каже “защо”?

Искам да попитам: Къде са природозащитниците в България? Къде са фондациите, които защитават животните? Къде са майките, чиито деца обожават да се разхождат в Зоопарка? Защо никой не протестира? Защо никой не предприема необходимите мерки и да се сложи край на тази поредица от нелепи смърти – животни, умрели от незнайно какво?!?

Възможно било това да е атака срещу директора на Зоопарка?! Саботаж, за да бъде свален?!

Съжалявам, но само мисълта за съществуването на такава вероятност показва в каква абсурдна държава живеем. На “запад”, при подобен провал падат правителства!

Нямаме извинение за летаргията си. Да, нямаме правителство което да може да “падне”, но това не означава, че трябва да спим. Алибита – всякакви: Тази година дъждът ни удави, в наводненията загинаха хора, стотици останаха без покрив над главата, има политическа нестабилност в държавата, парите в бюджета не стигат доникъде, спестяванията на много от нас останаха в КТБ, не е ясно какво ще се случи с тях и може би оправданието ни е, че “не ни е до това”, но…, ако другите проблеми ни се струват непосилни за нашите възможности, ако за силните дъждове обвиняваме Природата, пак ли тя ни е виновна за това, че животът ни не струва?Може би Природата е виновна защото ни е създала без гражданско самосъзнание?! Оперирала ни е от гражданска позиция и ни е кастрирала волята да се борим за по-добър живот?!

Не, мили хора. Не. Не ни е виновна Майката Природа. По-скоро виновна е нашата собствена майка защото с личния си пример ни е научила единствено на това – да лаем срещу телевизора.

Виновни сме и ние. Защото подемайки лаенето срещу телевизора – и ние на това ще научим децата си. И така… до края на Света…

BTW Някой дали разбра какво се е случило на умрелите животни в Зоопарка? Всички замлъкнаха. И най-вече медиите, които използват подобни случаи, за да създават сензации. Всяка сензация е чудо за три дни – до следващото наводнение, пожар или убийство.  После късата им памет се включва автоматично защото истината е, че никой от тях не търси наистина отговори на въпросите, които задава. Защо ли? Елементарно е: Тук не става въпрос за нещо друго. Тук става въпрос за… рейтинг…

Просто рейтинг

 

Love is everywhere

Love is everywhere, isn’t it?

 

Love is everywhere

Love is everywhere

photo 2

Love is everywhere

Joke

Истинският мъж щял да тропне по масата и да каже: ще ти купя нови ботуши, кожено палто и чанта, независимо дали искаш – или не!

 

 

 

Иванка Курвоазие

някой ден ще ви разкажа всичко с глас на хиляда празни чаши и хиляда пълни пепелника

WordPress.com

WordPress.com is the best place for your personal blog or business site.

%d bloggers like this: