Идеален ден да си намериш приятел
Паркингът пред хотел „Империал” беше празен и пиколото успя да паркира черната кю-седмица на заден ход без нито една излишна маневра. Младият мъж излезе от колата, заключи я от разстояние и се отправи към главния вход.
И двата асансьора чакаха с отворени врати на партера. В първия камериерка бършеше огледалото. Пиколото се качи във втория.
Когато пиколото почука на вратата на Президентския апартамент, младата жена от него се опитваше да изсипе дамската си чанта върху масата в хола. Тя държеше своя Луи Вюитон с палците и показалците на двете си ръце и внимателно го тръскаше с къси движения, като в същото време надничаше да види какво изпада от него.
Тя очевидно не беше чула първото почукване защото второто – по-силно от първото – я стресна и тя изпусна чантата върху масата.
– По дяволите! – ядоса се младата жена и се вторачи в нокътя на десния си показалец. Тя навлажни с език долната си устна, допря ярко – червения си маникюр до нея и го потърка наляво – надясно.
Последва трето почукване:
– Кой е? – тросна се тя.
– Пиколото. Колата ви е измита.
– Не може ли просто да оставите ключовете на рецепцията?!
– Добре, госпожо – отговори пиколото – и пресата ли да оставя долу?
Без да отговори младата жена започна да разглежда вещите на масата: червило Dior, балсам за обем на устни Dior, молив за устни, молив за очи, пинсета за вежди, разноцветни бонбончета в целофанова обвивка – навярно дошли със сметката в някой ресторант, лентички за свеж дъх, тубичка крем за ръце L’Occitane, няколко стотинки и евро – центове, две сгънати банкноти – една от два и една от пет лева и опаковка аналгин.
Младата жена се намуси и взе отново чантата. Този път я притисна между дланите си, завъртя я на обратно и я тръсна. Нищо не изпадна от нея. Опита втори път – отново нищо. Тя вдигна чантата над главата си и погледна в процепа. После я доближи до лицето си и след известни усилия захапа нещо със зъби. В този момент телефонът от кабинета иззвъня. Жената дръпна рязко чантата нагоре и върху нея се изсипа дъжд от женски принадлежности, след който тя остана да стои със затворени очи и портмоне Луи Вюитон в устата. Тя изправи гръб, глътна перфектния си корем, намести чашките на сутиена си и остави портмонето на масата. После отметна дългата си чуплива руса коса и заобикаляйки дебелия килим се запъти към кабинета.
Придвижваше се бавно. Стъпваше на пети и на външната част на ходилата си – внимателно да не разплете усуканите между разперените й пръстчетата бели салфетки, предвидени да предпазват пресния педикюр.
По средата на разстоянието между хола и кабинета, звъненето спря. Жената се закова на място и отпусна рамене. Погледна напред към бюрото и назад към масата като че ли се чудеше накъде да продължи. Масата сякаш беше започнала да взема превес, когато телефонът отново иззвъня.
Успя да стигне до него на петото – шестото повикване. Внимателно вдигна слушалката, доближи микрофона до устните си и каза:
– Един момент, моля.
После постави слушалката до апарата, настани се в коженото кресло, кръстоса дълги крака върху бюрото и натисна бутона на високоговорителя:
– Търсят ви по телефона, госпожо Георгиева, искате ли да ви свържа? – попита рецепционистката.
– Да, благодаря – отговори младата жена и включи телевизора, като намали звука до нула. Даваха годишната класация на MTV – MTV top 100.
– Ало, Венера, ти ли си?
Момичето извъртя поглед и показа бялото на очите си:
– Да, майко, аз съм.
– Слава Богу. Той някъде около теб ли е?
– Не.
– Значи можеш да говориш… Защо не вдигна от първия път? Направо си изкарах акъла.
– Бях далече и не успях да стигна навреме (до телефона).
– Толкова ли е трудно да стигнеш навреме до телефона?! Какво ли не ми мина през ума! Два дни не ми се обадихте!
– Той не ми разреши.
– Как така не ти разреши?
– Ами не искаше. Помоли ме да изключа телефоните, да не гледам телевизия, да не чета вестници и аз му обещах…
– Ти и на мен обеща, но това явно не означава нищо за теб.
– Той е мой съп…
– Като станеш майка ще видиш какво е детето ти да не ти се обади два дни и тогава ще си говорим!
– Какво дете, майко, та той е почти на четиридесет. Някои хора на неговата възраст имат деца на по двайсет години.
– За родителите децата си остават „деца”, ако ще и на сто да са.
– Успокой се, майко, нищо фатално не се е случило.
– Напротив, Венера, случило се е.
– Е, хайде, два дни не ти се е обадил, нали е добре?
– Нямах само това предвид.
– А какво?
– Ох… Обещай ми да не му казваш. По-добре да не разбира сега.
– Какво да не му казвам?
– Обещай ми.
– Обещавам.
– Венера, случило се е най-лошото. Току що ми се обадиха от болницата и…
– Да не би да искаш да кажеш, че…
– Да! Точно това искам да кажа.
– Кога?
– Нали ти казах, току-що.
Младата жена се поколеба за момент:
– Добре де, за какво се притесняваш, той нали няма ви…
– Да, няма, но виждаш как го преживява. Заприличал е на сянка, отбягва ме, забрани ми да му се обаждам – само той щял да ме търси, почти не говори с мен… С теб говори ли?
– Говори. Вярно, малко странни неща, но все пак говори.
– Какви неща?
– Ами онзи ден докато пътувахме насам, ни в клин – ни в ръкав ми каза, че трябвало да се запиша да уча нещо.
– Аз не виждам нищо странно в това – напротив – прав е. Отдавна исках да си поговорим двете на тази тема. Хубаво е да имаш висше образование. В днешно време човек без образование е за никъде. И без езици. А ти имаш достатъчно свободно време да завършиш не едно, а две…
– И ми се стори, че го чух да си говори сам – опита се да я прекъсне Венера.
– …Няма само да си губиш времето. Все някога ще трябва и да работиш. То красотата е до време.
– Аз работя – защити се момичето… – защо всички си мислят, че да си моде…
– Да си говори сам ли?
– Моля?
– Чула си го да си говори сам?
– Няколко пъти.
– И какво си говореше?
– Не съм съвсем сигурна. Като че ли нещо за индианците и за вечните ловни полета. Преди да тръгнем си беше купил „Винету” от някакъв антиквар.
– Наистина странно. Той никога не е харесвал книги за индианци. Закуси ли?
– Не. Знаеш, че не закусвам.
– Не, той закуси ли?
– Нямам представа. Когато се събудих него го нямаше в стаята.
– Искаш да кажеш, че сега е – колко? – почти обяд, ти не си го виждала от снощи и нямаш представа къде е?
– Най-много да е отишъл на плажа. Нека подиша малко йодни пари – полезно е.
– Прекалено си спокойна. Да го оставиш сам в неговото състояние… Дали си е взел резервен бански?
– Резервен бански? – младата жена смръщи вежди. – За какво му е?
– Да не настине.
– Той е голям мъж майко, няма да настине. Освен това, вярно че е началото на ноември, но навън е циганско лято. Сигурно е поне двайсет и пет – шест градуса. Слънцето напича толкова приятно. Мислех и аз след малко да изляза да се попека на терасата. Тъкмо няма опасност да…
– Той кара ли колата?
– Не.
– Но нали говорихме, че…
– Говорихме, но той не пожела. Просто отказа. И, ако реши да не шофира никога повече – аз ще го подкрепя. Нямам против само аз да карам.
– Въпросът не е в това дали имаш против или не. Той трябва да го преодолее. Говори му… Може би, ако му родиш едно дете, ще се успокои. Нищо че казва че не е готов.
– Може да запиша моден дизайн – сякаш на себе си каза Венера.
– Те мъжете никога не са готови. И баща му така казваше – не съм готов, та не съм готов! Ако го бях слушала, сигурно щях да родя най-рано на трийсет. Все трябваше нещо да чакаме: да завършим, да съберем пари за сватбата, да си купим апартамент, да си стъпим на краката. Но аз не се отказвах и му говорех. Говорех му постоянно. Във всеки удобен момент му говорех и, когато…
– Остави това, кажи ми ти как си? – Венера докосна внимателно два пъти един в друг ноктите на палците си, след което провери и с устни дали са изсъхнали добре. Започна последователно да извършва това действие и с всички останали пръсти.
– Аз ли как съм? Ами не съм добре. Знаеш че не обичам да се оплаквам, но като питаш… Ръцете ми пак много са отекли – вчера не можах да си сваля пръстените. Пробвах със сапун – не стана. После пробвах и със зехтин – едва ги измъкнах – имах чувството, че ще си откъсна пръста. Целият беше посинял. Откакто стана това, сънят ми още повече се разби. Обикалям по цяла нощ като сомнамбул…
Екранът на телевизора привлече вниманието на младата жена. Бяха обявили номер три в тазгодишната класация – песента на Gottie – Somebody that I use to know и тя взе дистанционното и увеличи звука на четири. Чуваше се съвсем слабо.
– …А гърбът как ме боли – едва дишам. Как пък Господ не ме дари с едно момиче, та да има сега кой да се грижи за мен, да ме разтрива и да ми помага?!… – чу се жената отсреща да подсмърча.
Снахата притвори очи и започна да полюшва глава в ритъма на музиката и да припява без глас с текста на песента.
– …Като гледам кака колко е добре като си има Невена… Те са си направо като приятелки – всичко си споделят. А Невена все я пита – мамо, имаш ли нужда от нещо? Друго е да си имаш момиче. – Жената шумно се изсекна в слушалката. – Венерче, извинявай, но като се сетя как се мъча като грешен дявол и как си разтривам сама гърба в касата на вратата като улична котка – направо ми става жал за самата мене…
Както се полюшваше едва забележимо в ритъма на музиката, изведнъж младата жена замря и се хвана за челото. После, забравила за педикюра си, скочи от стола и излезе от кабинета. Тя почти прелетя през хола, мина през коридорчето и влезе в спалнята. Пристъпи към нощното шкафче, наведе се и отвори чекмедженцето.
– Ох, слава Богу – въздъхна тя и на лицето й се появи нежна усмивка.
Тя коленичи ритуално пред шкафчето и , сигурно минута, постоя така – усмихната и замечтана . Без да бърза изтри длани в голите си бедра, после в бикините си и бръкна в чекмедженцето с движения любящи – като на майка.
Венера извади от шкафчето бяла метална верижка с нанизани на нея висулка и пръстен с диамант. Съзерцава ги още известно време и после ги затвори в юмрук. Стисна очи, прилепи свит палец до устните си и отправи продължителен благодарствен поглед към небето.
Като изпаднало в транс, със забавени движения, момичето се изправи и излезе от спалнята. Мина обратно през коридора и влезе в хола.
– … защото тогава нямаше значение кой какво знае и кой колко може – долетя гласът от телефона – всички бяхме равни. Освен, ако не си член на партията. Партийните членове бяха от друго тесто. За тях имаше перспективи. За другите – не. Аз, обаче, не бях член на партията. Не че не можех да стана – просто не исках. Не бях член, но работех по-усърдно от тях. И за какво се мъчих цял живот? Съсипах си здравето. За какво? За едната пенсия? Ако трябваше да разчитам само на нея сега щяхме да умираме от глад…
Малко след като подмина входната врата, младата жена спря. Отмести поглед от бижутата в ръката си към отворения телефон на бюрото и направи няколко крачки назад – към входа на апартамента, до който грееше голямо огледало.
Венера изниза пръстена от верижката – нея закачи на врата си, а пръстена сложи на безименния си пръст. Оправи косата си, изпъна перфектната си фигура и се вгледа в отражението си.
– …Добре че беше татко ти, че е по-предприемчив и подхвана този бизнес след като дойде демокрацията. Иначе не знам сега как щяхме да се оправяме. Пък успяхме да подсигурим и децата, и внуците си. Но пак за сметка на здравето. Казвам му аз – хайде да отидем поне на Павел Баня или на Хисар, да си направим процедури, стари сме вече, трябва да си обръщаме повече внимание, а той – не. Не искал да мърда от София. Хем знае че сама не мога да отида. И после как ще съм добре?! Ами няма да съм добре! А вчера и просторът ми се скъса. Като си дойдете трябва да ми помогнеш да го поправим. Вие решихте ли до кога ще останете?
Венера продължаваше да се гледа в огледалото. Разпери пръсти и постави ръката с пръстена между гърдите си.
– …Ало?… Венера? Чуваш ли ме?… Ало?
Венера се полюшна наляво – надясно, докато пръстенът не улови отражението на слънцето в огледалото и не отвърна с ослепителни отблясъци. Клепачите й трепнаха. Пронизителният сигнал за прекъснат разговор не я изтръгна от унеса.
Искрящо оранжевите шезлонги на плажа за гости на хотел „Империал” пустееха подредени в идеални редици. Жълтият плат на чадърите едва потрепваше от бриза, а в кабината на спасителя стояха отдавна заключени няколко кофички, лопатки, гребла и формички за пясък, заедно с поспадналите вече пояси с форма на пате, динозавър и някакво друго животно, което беше трудно да се определи какво точно е било.
– Хайде, Балкан, да тръгваме – каза позагоряло от слънцето момченце след като отлепи носле от прозореца на спасителската кабина. – Тук няма нищо интересно – добави то и дръпна въжето, което държеше в ръката си и на другия край на което беше вързано плюшено куче. Кучето отскочи от пясъка и още преди да е паднало обратно на земята, момченцето се затича по посока на кея. То се спираше до всеки шезлонг от последната редица и даваше команда на кучето си да го прескочи. Когато кучето преодоля и последното препятствие, момченцето го похвали, нави въжето, гушна кучето и грижливо го изтупа от пясъка. Продължи да върви така – подскачайки, с куче и въже под мишница – до малкия плаж в съседния залив.
Там, за разлика от големия плаж, нямаше наредени шезлонги. Имаше започнали да ръждясват железни чадъри, покрити с избелял и на места прокъсан син плат. Морето лежеше върху брега гладко като тепсия, а на двайсетина метра от минералните душове, върху самия пясък, седеше подпрял лакти на свитите си колене някакъв мъж.
Момчето забави крачка и тихичко приближи мъжа откъм дясната му страна. Спря на две – три крачки от него.
– С кой си говориш? – попита то.
Мъжът погледна нагоре.
– С един приятел – усмихна се.
– Но тук няма никого.
– Напротив – има.
– Къде?
– Ето тук – до мен.
– Не виждам никого.
– Наистина ли? Сигурно слънцето те заслепява. Имаш ли очила?
– Нямам. Но и ти нямаш.
– Прав си. Може би причината не е в слънцето.
– Какъв е той?
Мъжът подпря длани на пясъка и изпъна крака:
– Момче, като теб – отговори.
– И за какво си говорите?
– Тъкмо ми казваше, че се чувства самотен.
– И аз съм самотен.
– А приятелите ти къде са?
– Никой не иска да играе с мен.
– Защо?
– Не знам. Не ме харесват.
– Мисля че той те харесва.
– Кой?
– Моят приятел.
– Той вижда ли ме?
– Да.
– И защо мислиш че ме харесва?
– Казва че днес е чудесен ден да срещнеш приятел. Иска да знае как се казваш.
– Аз ли? – мъжът кимна – Името ми е Христо, но дядо ми вика Ицо. А някои деца ми викат Ицо – бицо – барабицо.
– Той е Виктор. И казва, че те харесва.
– Наистина ли така каза? Никой до сега не ме е харесвал.
– Не вярвам. Може би никой до сега не ти го е казвал.
– И къде е той?
– Кой?
– Виктор.
– Седи до мен. Ето тук. – мъжът посочи с лявата си ръка. – Главата му стига почти до рамото ми. Има черна, къдрава коса – малко дълга като за момче – и зелени очи. Виждаш ли го вече?
– Не. Той истински ли е? – попита момчето и притисна плюшеното куче с две ръце към гърдите си.
Мъжът кимна:
– Съжалява че не можеш да го видиш.
– Защо?
– Казва, че ако го виждаше, можехте да поиграете заедно.
– Двамата?
– Да.
– Но защо? Никой не иска да играе с мен. Той защо иска?
– Нали ти казах – харесва те.
Момчето пристъпи няколко крачки, заобиколи мъжа и протегна ръката си напред сякаш опипваше пространството.
– Виктор обича ли да плува?
– Обича.
– И аз обичам. Можем да поплуваме… тримата.
– Тримата?
– Така ще го виждаш и ще ми казваш къде е и какво казва…
– Не знам… Не съм сигурен, че искам да плувам.
– Моля те! – момчето седна върху петите си, с колене на пясъка като продължаваше да стиска силно кучето си.
– Мога да дойда до брега…
В очите на момчето изплуваха сълзи. Брадичката му потрепери.
– Е, добре, недей да плачеш, ще дойда. За малко.
– Чакай- прошепна момчето. – Чакай. Той има черна, къдрава коса, нали?
Мъжът кимна.
– И зелени очи?
Мъжът отново кимна.
– И … лунички?
– Това не съм го казвал.
– Аз го виждам! – прошепна момчето. – Виждам го! – потвърди и се наведе напред.- Виктор?… Виктор, здравей!
Христо погледна мъжът в очите.
– Аз го виждам! И го чувам! Той също иска да плуваме, той казва че… никога не е ходил на море! Чуваш ли?
Мъжът изглеждаше объркан:
– Не, не чувам.
– Добре, – продължи Христо без да обръща внимание – Виктор, хайде ела да поплуваме – момчето се изправи все още стискайки кучето си под мишница . Лицето му грееше. – Мога да те науча да прескачаш вълните! – обърна се с гръб към мъжа и тръгна към морето. – И да се гмуркаш мога да те науча! И да правиш жабки! – Христо вдигна един объл камък от пясъка, приклекна и го хвърли към водата. Камъкът отскочи пет – шест пъти от морската повърхност преди да потъне. – Медузи ли? Не, сега водата е хладна и няма медузи… И щипалки няма.
Момчето спря и погледна в ляво от себе си:
– Ще ме изчакаш ли за малко? Ей сега се връщам.
Забърза обратно. Когато стигна до мъжа, детето извади кучето изпод мишницата си и му го подаде. Свободният край на въжето падна върху пясъка:
– Вземи, подарявам ти го. Казва се Балкан. И обича да спи на легло.
Момчето целуна кучето си, наведе се и целуна мъжа по бузата и забърза обратно към морето:
– Ти на колко си?… – продължи разговора си той. – И аз съм на осем. Почти. Другата седмица ги навършвам. А ти? Ти кога си роден?…Наистина ли? Аз тогава имам имен ден. – Христо вече беше нагазил в морето.
Мъжът не остана дълго. Не повече от няколко минути. Изправи се и си тръгна.
Не носеше нищо. Нито хавлия, нито джапанки. Хвана свободния край на въжето и повлече кучето след себе си:
– Хайде, Балкан. Хайде да се прибираме.
Мъжът изкачи трите етажа до президентския апартамент пеша, дърпайки кучето след себе си. Плюшената играчка отскачаше от всяко стъпало – досущ като истинско куче.
Когато се прибра, той излезе право на терасата. Жена му лежеше по гръб на шезлонга и слушаше музика със слушалки на ушите. Беше сложила на лицето си кърпа. Той завърза кучето за парапета, след което клекна и го освободи. Гушна плюшената играчка, занесе я в спалнята, сложи я в леглото и я зави с пухената завивка. После се върна на балкона, направи примка от другия край на въжето, надяна я на врата си и скочи от третия етаж.
Вашият коментар