Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Чуждо творчество’ Category

 

"Сестри Палавееви" на Алек Попов

„Сестри Палавееви“ на Алек Попов

“Първият партизански роман, написан след края на Комунизма!”

Така пише на гърба на книгата – на бял фон, с много големи червени букви в италик.

Още самата корица и коментарите написани на гърба, изострят литературните ми сетива – нещо не е както трябва. Имам забележки към оформлението на книгата и трябва да си призная, че ако нямах за домашно да я прочета и да напиша критика за нея – нямаше да си я купя. Името на автора е написано с букви, които са по-големи от заглавието. Защо? Ние автора ли купуваме или неговото произведение? Кое продава – името или историята? Според мен това е проява на лош вкус, твърде агресивен и елементарен подход към читателя, а също така е и проява на непрофесоинализъм от страна на издателя. Имам коментар както по отношение на дизайна на корицата така и по отношение на избора на шрифта, с който е написано заглавието – можеше да се намери по-автентично решение. А снимката на партизанките?… Те дори не са руси като главните героини. Да не говорим, че не са и близначки.

"Сестри Палавееви" на Алек Попов

„Сестри Палавееви“ на Алек Попов

След като прочетох романа, мога да кажа, че корицата е подвеждаща: вдигнатите крака с черни чорапи с ръб и пистолет до тях – по никакъв начин не описват настроението на историята. Те предполагат по-скоро някакво криминале тип Реймънд Чандлър отколкото сюжет, който прави нов прочит на стари ценности.

Но нека не избързваме с генералните изводи, защото имам и хубави неща, които мога да кажа…

„УЛИЦАТА“ – едно обещаващо начало

Първата глава от романа е написана майсторски. Стилът е неутрален, изследователски и успява да събуди любопитството на читателя – каква ли ще е тази история? Докато четеш мита за кръщането на улица “Яра Палавеева” – неусетно се отпускаш, доверяваш се на автора и се понасяш върху лекото му перо към приключение, което обещава да бъде написано с добър вкус.

Оттук нататък, в целия роман се усеща липсата на работа на автора с редактор. Започва въвеждането на твърде много герои – едновременно с техните истински и партизански имена, заедно с легендите за възникването на тези имена, което натежава. Читателят все още няма представа кои ще са главните действащи лица (освен сестрите) и се стреми да запомня куп излишни подробности за козарчето – Райчо, студента – Лозан, чичо Ваньо – Ленин, Габриела и Моника, Спартак Галев – Беж – Медвед, Копача, Тихон, Екстра Нина, Прошко Жеков – Елин – Храста, Пирона, Максим, Владо, Никола, Боян, Дичо, Ботев, Свилен, Винт, редник Колев – Вальо, Капитан Драгиев, Бай Методи – Галинко Дулев, Тинко… Тези герои са въвдени в рамките на двайсетина страници, като техните лични истории нямат общо със сюжета на книгата – просто ей така се минава през тях. Освен многото герои, проблем е и прекалено елементарният подход към избора и на техните имена и на наименованията на градове, села и месности. Авторът е търсил осмиващия или поне смешния ефект – гротеската, във всяко име, което в даден момент идва в повече. Става досадно и читателят добива усещането, че се намира в началото на тъп виц, който на всичкото отгоре няма да свърши скоро.

В стилово отношение на места прави впечатление честата употреба на глагола “беше” (стр.18-19 например). Следва заиграване със същия глагол: “Че не беше завършил университет, не беше”, което се губи на фона на онези двадесет и пет пъти “беше” в рамките на три абзаца. По късно “луната е тънка и бледа като изрезка на нокът”, а след две страници тя вече “осветяваше трионите на скалите”, а съвсем скоро (със сигурност не са минали две седмици от новолунието), луната става “кръгла” – неточности, които под надзора на един редактор могат да бъдат отстранени. Като цяло те не са фатални, но са свързани с доверието, което читателят питае към автора, и което започва да се топи с всяка следваща страница докато напълно изчезне в края на книгата.

Друга слабост, която прави впечатление е честата смяна на гледната точка на разказвача – прескачането от герой в герой и в неутрален разказвач, който на моменти дори не е неутрален. Читателят се пита: чии са тези думи? Ако Алек Попов е опитал да използва “поток на съзнанието”, за да напише книгата си, определено мога да кажа, че опитът му е неуспешен.

Писането на хумор е трудна задача. И понеже четох текстове, в които критици и литературни дейци поставят заглавието на романа до заглавия като “Швейк” и “Параграф 22”, не мога да подмина тази тема. Отново ще използвам думата “виц”: добрият разказвач на вицове остава сериозен докато другите се смеят на шегите му – така е още по-смешно. В тази връзка, опитите на разказвача в “Сестри Палавееви” да бъде смешен са грешка. Това принизява хумора. Комичните елементи биха имали по-силен ефект на фона на безпристрастен разказвач.

На мен ми харесва разказвачът, който казва: “Сякаш от само себе си,  в изблик на дълбок, неосъзнат демократизъм, изначало заложен в човешката природа, всички с изключение на Медвед и Екстра Нина вдигнаха ръце и гласуваха, без да е обявена процедура по гласуване”. Това подсилва комичния (и романтичния) ефект на предходния разговор:

–       Ние, земеделците от Пладне сме “за” – обади се сух мъж с кафяво, изпечено от слънцето лице на орач, който до този момент си беше мълчал.

–       Какво”за”?

–       За подсилването на дамската част – ясно изрече той и вдигна ръка. (стр.40)

Харесва ми и Вальо, който се чуди как да впечатли сестрите: “Можеше да им изкопае землянка например. И да им скове нарове. Ще ги застеле със сено и борови клонки. Как хубаво щеше да ухае само! Ще им направи и огнище, разбира се. За къде без огнище? Но за целта трябва да се намери кюнец…” (стр.35). Въпреки, че точно този образ на Вальо не се долавя никъде другаде в романа, а той би могъл да бъде използван за  контраст и подчертаване на комичното и абсурдното.

Един хубав пример за неяснотата и объркването относно това кой точно е разказвачът в дадения момент (стр. 60): “…кака Дона се видя принудена почти насила да го изрита при партизаните. Там в шумата няма кръчми, цари желязна дисциплина, ще се излекува. Или ще го убият”. Тези думи звучат като мисли на кака Дона, но някак странно продължават на същия ред: ”И ебеш ли го как стана, от чистия въздух ли, от страх пред Медвед или от срам пред другарите, съвзе се човекът, само дето пътеките останаха оплетени в главата му като кълбо конци. Оттук, па оттам, пък хайде обратно. После натам. Ама и оттам не било, трябвало да се мине оттатък. Чорт возми!” – това вече са мислите на Медвед.

В романа има интересни герои. Сестри Палавееви безспорно са едни от тях. Интелигентни, добре образовани, чисти и детински наивни – те са уловени и представени сякаш най-точно от автора. На моменти, обаче, се губи нижката – сякаш романът не се разказва за тях (пък заглавието гласи “Сестри Палавееви в бурята на историята”). Има моменти, в които романът не се води от сюжета, героите изчезват напълно, докато се изписват цели страници със съдържанието на книги и курсове по “Кратка история на ВКП(б)”, “Теоретични оръжия с дългосрочен обхват на действие” и пр. В тези откъси става скучно. В тях животът в отряда се разказва набързо – без пряка реч, което отнема от възможността да се разгърнат характерите на героите. Това е и другата ми забележка – авторът не успява да стигне достатъчно дълбоко до същината на своите герои. Той успява да го направи само със сестри Палавееви. С Медвед и Екстра Нина – сякаш се страхува да го направи – стига донякъде и или се отказва или претупва техните преживявания, а това са два много важни образа – този на водача на отряда и този на предателя.

Хуморът в “Сестри Палавееви” много прилича на хумора в “Мисия Лондон”, но между двете истории има една основна разлика: Героите в “Мисия Лондон” са съвременни и познати на читателя. Тяхната психология е близка до психологията на нашето ежедневие – действията на тези герои имат подтекст, който не е нужно да бъде обяснен на четящия, тъй като той е наясно с него и именно оттам идва смешката. Героите в “Сестри Палавееви” са различни –има нужда от по-дълбок поглед върху тяхната психология, за да ни станат ясни техните мотиви.

Романът има тридесет и девет глави – твърде много за обем от триста страници. Има глави от по 3-5 страници, което според мен е излишно накъсване на разказа. Има една глава, която е истинска проява на лош вкус. Да оставим това, че е вулгарна. Проблемът идва от неяснотата относно целта и ефекта, който иска да постине тази вулгарност. Не можах да си отговоря на въпросите какво общо има тази глава с линията на сюжета и какво допринася тя за хубавата история. За мен тя е кръпка, нарочно търсен рекламен ефект, който обаче повече отнема отколкото дава качество на творбата.

Става въпрос за “Сянката на великия мастурбатор”(стр.202). Тук отново стои като проблем това, че за добър хумор, трябва хуморът да идва от действията и репликите на героите, а не от квалификациите, които прави разказвачът за тях. Да не забравяме и бялото “парцалче на точки, с дантела по края”, което “всъщност вече отдавна не беше бяло, а по-скоро жълтеникаво” и, което всъщност въобще не е парцалче – това са бикините на Габриела, върху които, както се разбира, целият отряд е мастурбирал в продължение на месеци, срещу две цигари за другаря Ботев, който собственоръчно ги е откраднал от нея. Следва цяла глава, която разсъждава върху “драпането”.

Ако смисълът на тази глава е да ни запознае с това как стои въпросът за мастурбацията в СССР или по-точно с това, че там този въпрос въобще не стои – мисля, че пожълтелите от засъхнала семенна течност гащички на непълнолетно девойче са възможно най-лошият избор за постигането на това знание. Да, хитроумно е – съветските хора не мастурбират (дали?!) защото “имат да решават по-важни задачи. Те не могат да си позволят да пилеят енергията си толкова лекомислено… Всяка калория е нужна за целите на борбата”. Всички, които сме живяли в онези времена знаем колко дълбоко в личното ни пространство навлизаше идеологията. Да – интересно и може би полезно е за днешните поколения да знаят, но моля, нека го правим със стил и финес.

Споменатият Ботев, който е откраднал гащичките на Габриела е онзи герой, който от началото до края на романа редовно си прави самокритика. Оставям настрана въпросът дали той е най-подходящият от всички герои за кражбата на бельото. Искам да подчертая, че като цяло образът на другаря Ботев е много сипатичен, неговите самокритики са много достоверни, много показателни, много характерни за последователите на комунистическата идея. Нужно ли е да разваляме сполучливия образ с тази история, в която той дава под наем на другарите си бикини под наем за десет минути – срещу две цигари? “Аз допуснах да бъда въвлечен в проявата на колективна безотговорност – казва в една от самокритиките си той. – Вместо да информирам ръководството за опасните процеси,…, предпочетох да се включа в тях под въздайствието на стихийни природни фактори като лакомия и глад…” Това е истинското лице на другаря Ботев. Той не е крадец и наемодател на тийнейджърски бикини.

Ако трябва да обобщя, мога да кажа:

В романът има твърде гръмки заглавия на отделните глави, които претендират за дълбока дисекция, но в никакъв случай не навлизат толкова дълбоко нито в сюжета, нито в характерите на героите, колкото сериозно заявяват, че ще го направят.

Хуморът не е достатъчно добър. Ефектът е търсен в цинични и просташки изказвания и псувни, а би могъл да е доста по-добър, чрез използването на контраста между героите и безпристрастния разказвач.

Романът би могъл да бъде с около 25% по-къс, като се освободи от излишната информация за теоретическите учения на Медвед.

Чувства се недостиг на пряка реч, динамика на събитията – много интересни моменти са претупани за разлика от други – скучни, които са разказани обстойно.

Финалът за мен е неясен, той някак не се обяснява дори и ако се върнем да прочетем отново първа глава. Отново ни оставя с впечатление, че нещо е претупано – сякаш авторът не е имал достатъчно фантазия, за да го доизмисли.

Бих казала, че на фона на “Мисия Лондон”, това е слаб роман на Алек Попов.  Докато в “Мисия Лондон” читателят има усещането че писателят е съвсем наясно къде го води, то в “Сестри Палавееви” авторът съвсем не е наясно с посоката и целта си – сякаш е писал – пък… каквото излезе. Въпреки че претенциите на романа са той да е хумористично, а не сериозно произведение, смятам че Алек Попов се е провалил в опита си да бъде смешен. Идеята на романа е интересна и смела, писателят е даровит и интелигентен и аз вярвам, че след сериозна работа с подходящ редактор историята може да стане далеч по-интелигентно написана. А защо не и по-смешна.

BTW Какво ли мисли журито за “Бежанци” на Весела Ляхова?

Advertisements

Read Full Post »

Не четете тази книга. Освен, ако нямате много основателна причина за това.

 

Сред книгите, които съм чела, има такива, които са ми харесали, както и такива, които не са ми харесали. Никога до сега, обаче, не бях чела книга, за която да ми се иска да кажа: НЕ ЧЕТЕТЕ ТАЗИ КНИГА!

Е, дойде и такъв момент. Става дума за книгата „Криле“ от Ейприлин Пайк.

Самата авторка е приятелка на Стефани Майер. В блога си тя разказва как Стефани я е препоръчала на агентката си и по този начин е помогнала книгата да бъде публикувана. Да ви кажа честно, дочетох книгата до края доста бързо. Не за друго, а защото се надявах, след като стила на писане е ужасен, то поне да има интересна история, която да е причина „Криле“ да види бял свят.  Е, за мое разочарование и сюжетът на книгата е ужасен. Тоест – никакъв. Изсмукан от пръстите. Една тийнейджърка решила, че й излизат младежки пъпки на гърба, а пък то й пораснали криле. Всичко това е разказано без никакъв стил. Грешка – в направо ужасен стил. Все едно четете съчинение на осем-девет годишно дете. Сигурна съм че, ако взема да пренапиша тази книга, ще се получи нещо доста по-добро.

От друга страна, ако сте автори и пишете (или искате да напишете) роман, прочитането на подобна книга може да ви се отрази много добре на самочувствието и увереността. Ще разберете, че самият вие сте по-добри писатели от Ейприлин Пайк. И току-виж сте се престрашили да пишете, а защо не и да публикувате.

 

Read Full Post »

Още не съм я прочела цялата. До средата съм. Обаче нещо ми напира отвътре – да го кажа – и не мога да си го държа повече.

С Капка сме расли по едно и също време, в един и същи град. Еднакво сме нямали (или аз съм нямала малко повече от нея – нямах баща, нямахме кола, нямахме телевизор „Филипс“, нямахме самостоятелно жилище – живеехме с баба и дядо, нямах розови пердета, нито кукли, нито приятели от чужбина, на мен на лагера от детската градина дори за общата снимка не ми позволиха да си обуя банския и трябваше да се прикривам, кръстосвайки крака…). Еднакво празни са били магазините  и за мен и за нея, еднакво често (разбирай „рядко“) сме яли банани, еднакво „връзки“ (за нещата, които ставаха с „връзки“) сме нямали и пр.

Обаче, като чета книгата, имам чувството, че сме расли в различни светове. Признавам че, докато чета, често се просълзявам, но това не е защото истината се стоварва върху мен с цялата си тежест. Тъжно ми е. За Капка.

Докато аз, в онова „нямане“, намерих начин да имам най-щастливото детство – без да се интересувам от това какво нямам и какво имат другите около мен, тя е расла изключително тъжна и с чувството, че е ощетена и ограбена.

На мен не ми трябваше нищо повече (освен баща). Растях волна като птичка, прескачайки оградите на дворовете, покатерена на някое дърво, на футболното игрище с момчетата, на пионерски лагер, в кръжоците по физика, рисуване, театрално изкуство,  на уроците по пиано и китара. Печелех олимпиади, състезания по математика на ТНТМ, градското по шах, изложбата по рисуване, надпреварата по краснопис и пр. Имах пълна библиотека с книги, майка, която работеше по цял ден, черно-бял телевизор, една стая, в която спях заедно с майка ми и сестра ми, баба и дядо, които ме обожаваха. Живеех в къща с хризантеми и кокичета и най-ароматното грозде, което съм опитвала до сега.

Нещата, които бяха факт (нямак как да опиша всичките), но не ми попречиха да бъда щастлива са:

Живеех в квартал, в който само аз и още едно момиче не бяхме от семейство на партийни активисти. Всички около мен (включително и това момиче) и освен мен имаха: видео, цветен телевизор, дънки, „каквото си пожелаеха“ от „Кореком“, дъвки „Турбо“, копринени салфетки в колекцията си и незнам какво още. Освен всичко, над нас живееха леля и вуйчо. Той беше музикант и често пътуваше зад граница. Имаше магнетофон и страхотна озвучителна система. Когато се прибираше от турне, той подминаваше нашата врата (нас със сетра ми мама ни прибираше предвидливо) и се качваше на втория етаж, където вратата се заключваше, за да не би случайно някой от нас да се качи, да види какво е донесъл и (не дай Боже!) да поиска нещо. На мен, обаче, това ми беше смешно. И изобщо не ме разстройваше. Тъжно ми ставаше, когато леля и вуйчо си правеха салата от зеле и моркови и сядаха на пода да си пият ракията, но преди това ме изпращаха в къщи и никога не ми дадоха да опитам от тяхната салата. Това, обаче, също не беляза живота ми и не обезсмисли щастливите моменти, които имах в детството си.

Съседите ни се напиваха и се пребиваха почти всеки ден. Носех грозни бели пликчета(гащи) докато дойде демокрацията, нямах ботуши, колело, приятели (децата на активистите не общуваха с простосмъртни), семейството ми не фигурираше в никакви списъци за апартамент, кола или друго (освен в тези на социалните грижи) и останах последната девственица дори и след завършване на гимназията. Обаче още помня чувството, което изпитах, когато ми пробиха ушите и ми сложиха обици от медицинско злато. Още помня аромата на топъл селски хляб и краишника натъпкан със сирене. Вкусът на нагретия от слънцето домат от градината на баба и корнишоните с дъх на копър. Нощното къпане на шеснайстия ми рожден ден, делфините в морето на Мичурин, зелените кръгли бонбончета от 21ст.(или 22?) с какаов пълнеж, масленките от лафката и мекиците от училищния стол. Нептуновите огньове на лагерите, един проливен дъжд на Черни осъм, след който изникнаха гигантски пърхутки, буцата в гърлото и сълзите в очите ми след раздялата с първата  класна. Да продължавам ли?

Ако продължа така, със сигурност ще напиша своята „Улица без име“.

А нямах такова намерение.

Ще продължа да чета книгата на Капка.

И ще се надявам.

Нещо все пак да е осветлило живота й.

Не може всичко да е чак толкова лошо…

Не може…

Чуваш ли, Капка?…

Read Full Post »

Ох, превърнах се в един Великденски репортер, но нищо не мога да направя. Тази година съм особено впечатлена от добрите идеи и тяхното осъществяване. Защото и без това София е един скучен град, та когато се направи тук нещо готино за децата, просто не мога да го подмина ей-така.

Днес се разходихме до изложбата с мечките, но няма да разказвам за нея, защото и без това доста хора я отбелязаха в блоговете си. След това минахме през Великденския базар пред Народния театър „Иван Вазов“. бях ходила там миналата година и видях много красиви яйца, но нямаше нищо друго впечатляващо. Не знам защо, но и сега не очаквах да видя нещо различно. Обаче…

Първо, имаше детски концерт с народни песни и танци. Много трогателно :). Но няма да разказвам за него, защото сме виждали много такива. Прилагам само една снимка:

Детски фолклорен концерт пред Театъра "Ив.Вазов"

 

Това, което определено ме впечатли беше един грънчар, който обучаваше деца как да правят глинени фигурки.  Ето как се случваше това:

Как се прави кошничка от глина 🙂

Read Full Post »

Господи, ще падне голямо писане! Но, няма как – захванала съм се да помогна на тези, които искат да възродят традицията с писаните яйца (тук се усмихвам и ви намигам, но вие не виждате, защото нямам представа как да вмъкна намигнало личице в публикацията си). Ще ви призная, че в същото време,  малко ми се свидеше да ви разкажа за това защото като се напълни с хора в Етнологическия музей, няма да има място за моите деца, но в крайна сметка доброто в мен надделя и ето ме пред компютъра :), споделяща с вас всичко от игла до конец. Нали сме хора. Пък и наближава Великден.

Голямата новина е, че от днес до 22 април в Етнологическия музей в София (това е на гърба на Художествената галерия), ще се проведе ателие за писане на яйца. Работното време е от 10.00ч. до 17.00ч. всеки ден. И, понеже не се стърпях и отидох да видя как е организирано – ще ви разкажа…

Изложбата на Яйца в Етнологическия музей

 

И още писани яйца

В ателието Светла, една жена, която е родена да рисува яйца, вече е пробила стотици яйца, изпразнила ги е от съдържанието, подредила е масите и ви очаква. Тук, само срещу 3(три) лева, ще можете да й зададете безброй въпроси, както и да изпробвате на практика нейните съвети и наставления.

Светла (в дъното) с първите деца, които посетиха ателието днес

 

Какво научих днес:

Първо, научих че има няколко техники за боядисване на яйца. Първата – тази, която се прави с обикновен пчелен восък, който се изтрива след като се боядиса яйцето и на негово място остават следи с цвета на черупката, във формата на рисунката, която сте нарисували. Имаше и новости за мен. В случая рисувахме върху празни яйца. Когато рисунката ви стане готова, трябва да потопите яйцето в обикновен винен оцет за около 30-40 секунди, за да хване добре боята. Ще ви покажа яйцето което направих аз:

Нарисуваното ми с восък айце преди да го боядисам

 

Слагаме яйцето в оцет преди да го боядисаме

 След това го потапяме в боята. Когато е готово, го оставяме да изсъхне.

Яйцето съхне на салфетка

 След като изсъхне, поетапно го нагряваме на свещта, за да се разтопи восъкът и и да можем да го изтрием пак със салфетка. По този начин, фин слой от восък покрива цялото яйце и то става лъскаво.

Готовото ми писано яйце

 

 Съветът на Светла беше, когато загряваме яйцето на свещта, да го правим по средата на пламъка, защото иначе восъкът ще се опуши и яйцето може да почернее. Както се оказа по-късно, черното може да се премахне. Е, малко по-трудно, но все пак не е фатално дори и да опушите яйцето си.

Сега трябва да тръгвам. По-късно ще ви разкажа за рисуване с черен восък – стават уникално красиви яйца. Както и рисуване с цветни восъци (тук има готини хитринки).

Рисуване с черен восък - ще разкажа и за това

 Ще ви разкажа и за Великденския базар и за Велинградските баби, които днес идват в София :). Ще ви покажа и схеми и начини за разделяне на яйцата и рисуване върху тях…..

Read Full Post »

Егати книгата! Вече спечели приза за най-добрата книга, на която съм попадала.

Какво ли ще направи Джони Деп с филма?

Нямам търпение да го гледам…

Read Full Post »

 Знаете ли, че авторката на книгите „Историкът“ и „Крадци на лебеди“ – Елизабет Костова е учредила фондация, която помага на български автори да бъдат издавани в САЩ? И не само това, тази фондация подпомага с различни дейности и добрия превод от английски на български език.

Съвсем скоро и аз разбрах за това. И отидох на награждаването на преводач на годината – една награда на името на известния български преводач – Кръстан Дянков.

Там бяха отличени две книги(или по-точно преводачите им). Според журито – със същия успех бихме могли да разменим местата им в класирането. Това са книгите Шантарам и Белият тигър. Препоръчвам ги за четене. 

Книгата, за чиито филмови права Warner Bros. плати 2 милиона долара.

Световният бестселър ШАНТАРАМ  е автобиографичен роман, базиран на лудия живот на Грегъри Дейвид Робъртс. Роден в Мелбърн през 1952 г., след разпадането на брака си Грегъри Робъртс развива хероинова зависимост. Извършва 24 банкови обира с пистолет-играчка и само за една година успява да задигне 38 000 долара. Наречен е „бандитът-джентълмен“ заради това, че използва думи като „моля“ и „благодаря“ и носи костюми от три части по време на обирите си. Заловен е и получава 19-годишна присъда. Две години по-късно успява да избяга от затвора посред бял ден. Бяга за Бомбай, където създава безплатна клиника за бедняци. По-късно се свързва с Бомбайската мафия, за която работи години наред… Действа като контрабандист на злато, валута, фалшиви паспорти… Участва във войните на муджахидините в Афганистан срещу Съветския съюз… През 1990 г. е окончателно заловен във Франкфурт и е върнат в Австралия за доизлежаване на присъдата си. В затвора написва бестселъра ШАНТАРАМ, който е преведен на немски, френски, испански, италиански, руски, а сега и на български език! През 2004 г. правата за филмиране на романа са купени от киноиндустрията в лицето на Джони Деп и Warner Bros.

Днес Грегъри Дейвид Робъртс живее в Мелбърн, Франция, Германия и Бомбай

***

 

Първият роман на Аравинд Адига – „Белият Тигър“ – лежи в засада като самонадеяно признание на измамен, кръвожаден недорасъл философ, който има наглостта да се съмнява в низшето си положение в житейския ред. Неуважението му към по-възрастните и по-висшестоящите от него е шокиращо – дори Махатма Ганди не е пощаден от безсрамния му език. Балрам може би говори с гласа на новата Индия – хитър, недообмислен, самоироничен и невероятно бърз в сграбчването на предимство. В този остроумен роман-притча за променящото се индийско общество има много за похвала, но и много за размисъл.“
— Kevin Rushby, The Guardian

„Този изпълнен с устрем роман, чието действие се развива в Индия, се продава като противовес на лъскавата, мечтателна екзотика, която най-често получават западните читатели… Ако това са ръцете, които са построили Индия, то техните внуци наистина ще сритат задника на Америка… КУПЕТЕ ГО.“
— New York Magazine

“Изключителен и блестящ…Адига е истински писател с оригинален глас и поглед.”
— Adam Lively, Sunday Times

“Страстният стремеж на Балрам към свобода е стряскащ. Оставени сме да се питаме в какво го превръща той – в поредния главорез от градската джунгла на Индия или в революционер и идеалист? Тази книга ни държи в размисъл до последната страница и дори след нея и това е знак за качествата й и сериозните морални дилеми, които поставя.”
— Adrian Turpin, Financial Times

„„Белият тигър” съдържа пасажи със смайваща красота… Адига никога не оставя прецизността на езика да засенчи непосредствената реалност – без значение колко разгърнат е разказът.“
— Lee Thomas, San Francisco Chronicle

“Колкото по-образован, толкова и по-корумпиран става Балрам. И все пак съчувствието на читателя към бившия разносвач на чай никога не угасва. Създавайки герой, едновременно хитър и с психопатски наклонности, Адига сътворява образ почти толкова запомнящ се като този на Пип и се превръща в Чарлс Дикенс на поколението на кол-центровете.”
— The Economist

Приятно четене!

.

Read Full Post »

Older Posts »

Иванка Курвоазие

някой ден ще ви разкажа всичко с глас на хиляда празни чаши и хиляда пълни пепелника

WordPress.com

WordPress.com is the best place for your personal blog or business site.

%d bloggers like this: