Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Поезия’ Category

 

Очите са празни,

изпити до дъно.

Бутилката…

И тя е отдавна пресъхнала…

 

 

 

Advertisements

Read Full Post »

Копнеж

 

Тази вечер ще остана до късно,

вместо въздух – ще вдишвам нощта,

всеки дъх за теб ще претърсвам

със сърцето си…

И, когато те открия,

тихо ще се приближа, ще те завия,

ще мечтая да останеш там.

Няма да те искам вече.

Обещавам: Ще стоя далече.

Исках само нежност да ти дам…

Read Full Post »

Къде си

Къде си? Може би до мен?

Но близостта ни сякаш е раздяла

и залезът е кървавочервен,

душата ми е влюбена и бяла.

Да можех мойте две ръце

да скрия пак в дланта ти яка

и в скръб да сложа своето сърце

до твоето… и заедно да чакат

лъчите на говорещата сутрин,

да знам, че няма друг със нас

и образът ти да не е пречупен,

и да е девствен моят смях…

Къде си? Може би до мен?

Но близостта ни сякаш е раздяла

и залезът е кървавочервен,

душата ми е влюбена и бяла…

ххх

Аз идвам да оставя маската…

Безличното безизразно лице, което са рисували годините…

Лице, в чиито бръчки са застинали

тежащи като гроздове усмивки,

извайвани от глупава неловкост,

усмивки, в чийто смях е имало досадна и безмълвна самота,

отекваща в безкрайните ми нощи.

Очите, чийто поглед не гореше,

разпръсквайки фалшивата свенливост, родена във безумните ми мисли,

очи, които никога не виждаха във извора на тяхната ефирност

безлюдната и страшна сивота…

И устните…

целували с досадна искреност и мамили със лекота,

че някой някога безумно съм обичала…

Разкъсай ме…

Разкъсай ме…

Да не остане нищо…

Дори частица малка от спомена за мен.

И после разплачи се скришом

и знай поне, че няма да ме има…

Ще бъда ничия…

Разкъсай ме…

Аз искам да съм твоя, но не мога.

Нямам сила да загубя себе си…

По-лесно е да кажа „сбогом“

и няма да си мой…

Разкъсай ме…

Да не остане нищо…

Дори частица малка от спомена за мен.

И после разплачи се скришом

и знай поне, че няма да ме има…

Ще бъда ничия…

Разкъсай ме…

Read Full Post »

Да си призная, в последно време не следя календара и като нищо щях да пропусна тази дата. Това е нещо, което не би било възможно в годините, когато бях дете.

Чудно е, че има случаи, в които с големи усилия запомням имената на някои хора. Същото се случва и с много рождени дни. Помня, обаче, рождения ден на майката на един мой съученик  до 7 клас – 9 септември. Женицата се казваше Свобода.

Освен внушителните манифестации, които цяла България гледаше по телевизията, аз имам и един друг спомен от 9 септември. Една година (сигурно съмбила 5-6 клас), се бях върнала от ваканцията по-рано в София – може би към 20 август. Майка ми беше учителка в училището, в което учех и там, директорката каза – търсят се деца, които да поднесат цветя на ЦК на БКП на манифестацията по случай 9 септември. Не бяха намерили достатъчно деца и казаха да отида и аз. Правихме много репетиции, как и кога да се качим на мавзолея, кога да слезнем. Проблем беше, че нямах сини или черни обувки, които да са според униформата. въпреки, че нямахме пари – мама трябваше да купи.

Никога няма да забравя как ме убиваха онези обувки – обух ги на самия ден. Но стисках зъби, защото ми беше възложена специална задача – преди да се кача на мавзолея, ако някой ми дава бонбони или каквото и да е друго – ДА НЕ ВЗИМАМ (аз по принцип и до ден днешен имам проблем с взимането, но те нямаше как да знаят). После ни подариха на всички деца по една кутия шоколадови бонбони „Троен лешник“. Бяха голям лукс.

Майтапът е, че около 15 години след като дойде „демокрацията“ (аз мисля, че ние все повече се отдалечаваме от нея, но това е друг въпрос), на два пъти във вестниците излиза снимка с мавзолея точно от тази манифестация и АЗ БЯХ ТАМ! Едно малко момиче с кръгло лице и отговорна задача. Забравих да кажа – и огромен букет цветя.

По някакъв начин подсъзнателно свързвам 9.9 с 10.11. 

Следващият текст е цитиран (на претендирам за 100% точност) от предаването Ку-Ку или Каналето (нямам спомен кое беше първо от двете).

Представете си Слави Трифонов и Камен Воденичаров, облечени с пионерски униформи с къси панталони и обути със сандали и опънати, три-четвърти, бели чорапи. Слави беше с опашката, от която сега така се срамува.

Двамата (играят го срамежливи) и поклащайки дупетата си напред-назад, въртейки пръст в панталонките си, празнуваха ДЕСЕТИ НОЕМВРИ и изрецитираха:

Слави:

Десети ноемвЛи ми даде сандалки

Да могат да тичат кЛаченцата МАЛКИ(?!)

Камен:

Десети ноемвЛи ми даде гевЛече

– Яж, яж – десети ноемвЛи ми рече!

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!

Read Full Post »

 

Христо Ботев

За да не мислят нашите деца, че Ботев е футболен отбор (не, че не е и футболен отбор, но все пак…)

Христо Ботев е роден на 6. януари 1848 г. в гр. Калофер. Учи в Карлово и Калофер, а през 1863 г. заминава за Одеса, където постъпва в Одеската гимназия, но през 1865 г. е изключен за свободолюбивите си идеи. Учителства в с. Задунаевка, Бесарабия, а в началото на 1867 г. се завръща в Калофер, още същата година е принуден да емигрира в Румъния. Работи в печатницата на Д. Паничков (1868), прави първите си литературни опити, превежда, участва в театрални представления, сътрудничи на в. „Гайда“ и „Дунавска зора“. По-късно е учител в Александрия и Исмаил (1869) , редактор на в. „Дума на българските емигранти“ (Браила, 1871). През 1872 г. се установява в Букурещ, където заедно с Любен Каравелов е редактор на в. „Свобода“ и „Независимост“. Издава сатиричния вестник „Будилник“ (1873). След смъртта на Левски (1873) отношенията му с Каравелов, който се отдръпва от революционните идеи, секват, а Ботев оглавява революционната емиграция и списва нейния орган – в. „Знаме“ (1874-1875). След обявяването на Априлското въстание издава в. „Нова България“ (1876) и организира чета в помощ на въстаниците, с която превзема австрийския кораб „Радецки“ и слиза на Козлодуй. Четата не среща подкрепата на българите, води тежки сражения в Балкана, в едно от които Ботев е убит – 02. 06. 1876 г. (днес се навършват 134 години от смъртта му). Поет, публицист, журналист, преводач, литературен критик, революционер и мислител, Христо Ботев се превръща в икона за българите, в национален символ. Автор само на 20 стихотворения, поезията му дава облика на българската литература и до днес, а цялото му творческо наследство предлага една радикална версия на българското национално мислене и философия.

 

Ето и списък с всичките му стихотворения:

Майце си
Към брата си
Елегия
Делба
До моето първо либе
На прощаване в 1868 г.
Хайдути (Баща и син)
Пристанала
Борба
Странник
Ней
Гергьовден
Патриот
Защо не съм…?
Послание (на св. Търновски)
Хаджи Димитър
В механата
Моята молитва
Зададе се облак темен
Обесването на Васил Левски

Read Full Post »

Разкъсай ме…

Да не остане нищо…

Дори частица малка от спомена за мен.

И после разплачи се скришом

и знай поне, че няма да ме има…

Ще бъда ничия…

Разкъсай ме…

Аз искам да съм твоя, но не мога.

Нямам сила да загубя себе си…

По-лесно е да кажа „сбогом“

и няма да си мой…

Разкъсай ме…

Да не остане нищо…

Дори частица малка от спомена за мен.

И после разплачи се скришом

и знай поне, че няма да ме има…

Ще бъда ничия…

Разкъсай ме…

Read Full Post »

Иванка Курвоазие

някой ден ще ви разкажа всичко с глас на хиляда празни чаши и хиляда пълни пепелника

WordPress.com

WordPress.com is the best place for your personal blog or business site.

%d bloggers like this: