Feeds:
Публикации
Коментари

Archive for the ‘Лично творчество’ Category

 

Очите са празни,

изпити до дъно.

Бутилката…

И тя е отдавна пресъхнала…

 

 

 

Advertisements

Read Full Post »

Идеален ден да си намериш приятел

 

Паркингът пред хотел „Империал” беше празен и пиколото успя да паркира черната кю-седмица на заден ход без нито една излишна маневра. Младият мъж излезе от колата, заключи я от разстояние и се отправи към главния вход.

И двата асансьора чакаха с отворени врати на партера. В първия камериерка бършеше огледалото. Пиколото се качи във втория.

Когато пиколото почука на вратата на Президентския апартамент, младата жена от него се опитваше да изсипе дамската си чанта върху масата в хола. Тя държеше своя Луи Вюитон с палците и показалците на двете си ръце и внимателно го тръскаше с къси движения, като в същото време надничаше да види какво изпада от него.

Тя очевидно не беше чула първото почукване защото второто – по-силно от първото – я стресна и тя изпусна чантата върху масата.

– По дяволите! – ядоса се младата жена и се вторачи в нокътя на десния си показалец. Тя навлажни с език долната си устна, допря ярко – червения си маникюр до нея и го потърка наляво – надясно.

Последва трето почукване:

– Кой е? – тросна се тя.

–  Пиколото. Колата ви е измита.

–  Не може ли просто да оставите ключовете на рецепцията?!

–  Добре, госпожо – отговори пиколото – и пресата ли да оставя долу?

Без да отговори младата жена започна да разглежда вещите на масата: червило Dior, балсам за обем на устни Dior, молив за устни, молив за очи, пинсета за вежди, разноцветни бонбончета в целофанова обвивка – навярно дошли със сметката в някой ресторант, лентички за свеж дъх, тубичка крем за ръце L’Occitane, няколко стотинки и евро – центове, две сгънати банкноти – една от два и една от пет лева и опаковка аналгин.

Младата жена се намуси и взе отново чантата. Този път я притисна между дланите си, завъртя я на обратно и я тръсна. Нищо не изпадна от нея. Опита втори път – отново нищо. Тя вдигна чантата над главата си и погледна в процепа. После я доближи до лицето си и след известни усилия захапа нещо със зъби. В този момент телефонът от кабинета иззвъня. Жената дръпна рязко чантата нагоре и върху нея се изсипа дъжд от женски принадлежности, след който тя остана да стои със затворени очи и портмоне Луи Вюитон в устата. Тя изправи гръб, глътна перфектния си корем, намести чашките на сутиена си и остави портмонето на масата. После отметна дългата си чуплива руса коса и заобикаляйки дебелия килим се запъти към кабинета.

Придвижваше се бавно. Стъпваше на пети и на външната част на ходилата си – внимателно да не разплете усуканите между разперените й пръстчетата бели салфетки, предвидени да предпазват пресния педикюр.

По средата на разстоянието между хола и кабинета, звъненето спря. Жената се закова на място и отпусна рамене. Погледна напред към бюрото и назад към масата като че ли се чудеше накъде да продължи. Масата сякаш беше започнала да взема превес, когато телефонът отново иззвъня.

Успя да стигне до него на петото – шестото повикване. Внимателно вдигна слушалката, доближи микрофона до устните си и каза:

–  Един момент, моля.

После постави слушалката до апарата, настани се в коженото кресло, кръстоса дълги крака върху бюрото и натисна бутона на високоговорителя:

– Търсят ви по телефона, госпожо Георгиева, искате ли да ви свържа? – попита рецепционистката.

– Да, благодаря – отговори младата жена и включи телевизора, като намали звука до нула. Даваха годишната класация на MTV – MTV top 100.

– Ало, Венера, ти ли си?

Момичето извъртя поглед и показа бялото на очите си:

–  Да, майко, аз съм.

–  Слава Богу. Той някъде около теб ли е?

–  Не.

–  Значи можеш да говориш… Защо не вдигна от първия път? Направо си изкарах акъла.

–  Бях далече и не успях да стигна навреме (до телефона).

–  Толкова ли е трудно да стигнеш навреме до телефона?! Какво ли не ми мина през ума! Два дни не ми се обадихте!

–  Той не ми разреши.

–  Как така не ти разреши?

–  Ами не искаше. Помоли ме да изключа телефоните, да не гледам телевизия, да не чета вестници и аз му обещах…

–  Ти и на мен обеща, но това явно не означава нищо за теб.

–   Той е мой съп…

–   Като станеш майка ще видиш какво е детето ти да не ти се обади два дни и тогава ще си говорим!

–   Какво дете, майко, та той е почти на четиридесет. Някои хора на неговата възраст имат деца на по двайсет години.

–   За родителите децата си остават „деца”, ако ще и на сто да са.

–    Успокой се, майко, нищо фатално не се е случило.

–   Напротив, Венера, случило се е.

–   Е, хайде, два дни не ти се е обадил, нали е добре?

–   Нямах само това предвид.

–   А какво?

–   Ох… Обещай ми да не му казваш. По-добре да не разбира сега.

–   Какво да не му казвам?

–   Обещай ми.

–   Обещавам.

–   Венера, случило се е най-лошото. Току що ми се обадиха от болницата и…

–   Да не би да искаш да кажеш, че…

–   Да! Точно това искам да кажа.

–   Кога?

–   Нали ти казах, току-що.

Младата жена се поколеба за момент:

–   Добре де, за какво се притесняваш, той нали няма ви…

–   Да, няма, но виждаш как го преживява. Заприличал е на сянка, отбягва ме, забрани ми да му се обаждам – само той щял да ме търси, почти не говори с мен… С теб говори ли?

–  Говори. Вярно, малко странни неща, но все пак говори.

–  Какви неща?

– Ами онзи ден докато пътувахме насам, ни в клин – ни в ръкав ми каза, че трябвало да се запиша да уча нещо.

–  Аз не виждам нищо странно в това – напротив – прав е. Отдавна исках да си поговорим двете на тази тема. Хубаво е да имаш висше образование. В днешно време човек без образование е за никъде. И без езици. А ти имаш достатъчно свободно време да завършиш не едно, а две…

–  И ми се стори, че го чух да си говори сам – опита се да я прекъсне Венера.

–  …Няма само да си губиш времето. Все някога ще трябва и да работиш. То красотата е до време.

–  Аз работя – защити се момичето… – защо всички си мислят, че да си моде…

–  Да си говори сам ли?

–  Моля?

–  Чула си го да си говори сам?

–  Няколко пъти.

–  И какво си говореше?

–   Не съм съвсем сигурна. Като че ли нещо за индианците и за вечните ловни полета. Преди да тръгнем си беше купил „Винету” от някакъв антиквар.

–   Наистина странно. Той никога не е харесвал книги за индианци. Закуси ли?

–   Не. Знаеш, че не закусвам.

–   Не, той закуси ли?

–   Нямам представа. Когато се събудих него го нямаше в стаята.

–   Искаш да кажеш, че сега е – колко? – почти обяд, ти не си го виждала от снощи и нямаш представа къде е?

–   Най-много да е отишъл на плажа. Нека подиша малко йодни пари – полезно е.

–   Прекалено си спокойна. Да го оставиш сам в неговото състояние… Дали си е взел резервен бански?

–   Резервен бански? – младата жена смръщи вежди. – За какво му е?

–   Да не настине.

–   Той е голям мъж майко, няма да настине. Освен това, вярно че е началото на ноември, но навън е циганско лято. Сигурно е поне двайсет и пет – шест градуса. Слънцето напича толкова приятно. Мислех и аз след малко да изляза да се попека на терасата. Тъкмо няма опасност да…

–   Той кара ли колата?

–   Не.

–   Но нали говорихме, че…

–   Говорихме, но той не пожела. Просто отказа. И, ако реши да не шофира никога повече – аз ще го подкрепя. Нямам против само аз да карам.

–   Въпросът не е в това дали имаш против или не. Той трябва да го преодолее. Говори му… Може би, ако му родиш едно дете, ще се успокои. Нищо че казва че не е готов.

–   Може да запиша моден дизайн – сякаш на себе си каза Венера.

–   Те мъжете никога не са готови. И баща му така казваше – не съм готов, та не съм готов! Ако го бях слушала, сигурно щях да родя най-рано на трийсет. Все трябваше нещо да чакаме: да завършим, да съберем пари за сватбата, да си купим апартамент, да си стъпим на краката. Но аз не се отказвах и му говорех. Говорех му постоянно. Във всеки удобен момент му говорех и, когато…

–   Остави това, кажи ми ти как си? – Венера докосна внимателно два пъти един в друг ноктите на палците си, след което провери и с устни дали са изсъхнали добре. Започна последователно да извършва това действие и с всички останали пръсти.

–   Аз ли как съм? Ами не съм добре. Знаеш че не обичам да се оплаквам, но като питаш… Ръцете ми пак много са отекли – вчера не можах да си сваля пръстените. Пробвах със сапун – не стана. После пробвах и със зехтин – едва ги измъкнах – имах чувството, че ще си откъсна пръста. Целият беше посинял. Откакто стана това, сънят ми още повече се разби. Обикалям по цяла нощ като сомнамбул…

Екранът на телевизора привлече вниманието на младата жена. Бяха обявили номер три в тазгодишната класация – песента на Gottie – Somebody that I use to know и тя взе дистанционното и увеличи звука на четири. Чуваше се съвсем слабо.

–  …А гърбът как ме боли – едва дишам. Как пък Господ не ме дари с едно момиче, та да има сега кой да се грижи за мен, да ме разтрива и да ми помага?!… – чу се жената отсреща да подсмърча.

Снахата притвори очи и започна да полюшва глава в ритъма на музиката и да припява без глас с текста на песента.

–  …Като гледам кака колко е добре като си има Невена… Те са си направо като приятелки – всичко си споделят. А Невена все я пита – мамо, имаш ли нужда от нещо? Друго е да си имаш момиче. – Жената шумно се изсекна в слушалката. – Венерче, извинявай, но като се сетя как се мъча като грешен дявол и как си разтривам сама гърба в касата на вратата като улична котка – направо ми става жал за самата мене…

Както се полюшваше едва забележимо в ритъма на музиката, изведнъж младата жена замря и се хвана за челото. После, забравила за педикюра си, скочи от стола и излезе от кабинета. Тя почти прелетя през хола, мина през коридорчето и влезе в спалнята. Пристъпи към нощното шкафче, наведе се и отвори чекмедженцето.

– Ох, слава Богу – въздъхна тя и на лицето й се появи нежна усмивка.

Тя коленичи ритуално пред шкафчето и , сигурно минута, постоя така – усмихната и замечтана . Без да бърза изтри длани в голите си бедра, после в бикините си и бръкна в чекмедженцето с движения любящи – като на майка.

Венера извади от шкафчето бяла метална верижка с нанизани на нея висулка и пръстен с диамант. Съзерцава ги още известно време и после ги затвори в юмрук. Стисна очи, прилепи свит палец до устните си и отправи продължителен благодарствен поглед към небето.

Като изпаднало в транс, със забавени движения, момичето се изправи и излезе от спалнята. Мина обратно през коридора и влезе в хола.

–  … защото тогава нямаше значение кой какво знае и кой колко може – долетя гласът от телефона – всички бяхме равни. Освен, ако не си член на партията. Партийните членове бяха от друго тесто. За тях имаше перспективи. За другите – не. Аз, обаче, не бях член на партията. Не че не можех да стана – просто не исках. Не бях член, но работех по-усърдно от тях. И за какво се мъчих цял живот? Съсипах си здравето. За какво? За едната пенсия? Ако трябваше да разчитам само на нея сега щяхме да умираме от глад…

Малко след като подмина входната врата, младата жена спря. Отмести поглед от бижутата в ръката си към отворения телефон на бюрото и направи няколко крачки назад – към входа на апартамента, до който грееше голямо огледало.

Венера изниза пръстена от верижката – нея закачи на врата си, а пръстена сложи на безименния си пръст. Оправи косата си, изпъна перфектната си фигура и се вгледа в отражението си.

–  …Добре че беше татко ти, че е по-предприемчив и подхвана този бизнес след като дойде демокрацията. Иначе не знам сега как щяхме да се оправяме. Пък успяхме да подсигурим и децата, и внуците си. Но пак за сметка на здравето. Казвам му аз – хайде да отидем поне на Павел Баня или на Хисар, да си направим процедури, стари сме вече, трябва да си обръщаме повече внимание, а той – не. Не искал да мърда от София. Хем знае че сама не мога да отида. И после как ще съм добре?! Ами няма да съм добре! А вчера и просторът ми се скъса. Като си дойдете трябва да ми помогнеш да го поправим. Вие решихте ли до кога ще останете?

Венера продължаваше да се гледа в огледалото. Разпери пръсти и постави ръката с пръстена между гърдите си.

–  …Ало?… Венера? Чуваш ли ме?… Ало?

Венера се полюшна наляво – надясно, докато пръстенът не улови отражението на слънцето в огледалото и не отвърна с ослепителни отблясъци. Клепачите й трепнаха. Пронизителният сигнал за прекъснат разговор не я изтръгна от унеса.

 

Искрящо оранжевите шезлонги на плажа за гости на хотел „Империал” пустееха подредени в идеални редици. Жълтият плат на чадърите едва потрепваше от бриза, а в кабината на спасителя стояха отдавна заключени няколко кофички, лопатки, гребла и формички за пясък, заедно с поспадналите вече пояси с форма на пате, динозавър и някакво друго животно, което беше трудно да се определи какво точно е било.

– Хайде, Балкан, да тръгваме – каза позагоряло от слънцето момченце след като отлепи носле от прозореца на спасителската кабина. – Тук няма нищо интересно – добави то и дръпна въжето, което държеше в ръката си и на другия край на което беше вързано плюшено куче. Кучето отскочи от пясъка и още преди да е паднало обратно на земята, момченцето се затича по посока на кея. То се спираше до всеки шезлонг от последната редица и даваше команда на кучето си да го прескочи. Когато кучето преодоля и последното препятствие, момченцето го похвали, нави въжето, гушна кучето и грижливо го изтупа от пясъка. Продължи да върви така – подскачайки, с куче и въже под мишница – до малкия плаж в съседния залив.

Там, за разлика от големия плаж, нямаше наредени шезлонги. Имаше започнали да ръждясват железни чадъри, покрити с избелял и на места прокъсан син плат. Морето лежеше върху брега гладко като тепсия, а на двайсетина метра от минералните душове, върху самия пясък, седеше подпрял лакти на свитите си колене някакъв мъж.

Момчето забави крачка и тихичко приближи мъжа откъм дясната му страна. Спря на две – три крачки от него.

–  С кой си говориш? – попита то.

Мъжът погледна нагоре.

–  С един приятел – усмихна се.

–  Но тук няма никого.

–  Напротив – има.

–   Къде?

–   Ето тук – до мен.

–   Не виждам никого.

–   Наистина ли? Сигурно слънцето те заслепява. Имаш ли очила?

–   Нямам. Но и ти нямаш.

–   Прав си. Може би причината не е в слънцето.

–   Какъв е той?

Мъжът подпря длани на пясъка и изпъна крака:

–   Момче, като теб – отговори.

–   И за какво си говорите?

–   Тъкмо ми казваше, че се чувства самотен.

–   И аз съм самотен.

–   А приятелите ти къде са?

–   Никой не иска да играе с мен.

–   Защо?

–   Не знам. Не ме харесват.

–   Мисля че той те харесва.

–   Кой?

–   Моят приятел.

–   Той вижда ли ме?

–    Да.

–    И защо мислиш че ме харесва?

–    Казва че днес е чудесен ден да срещнеш приятел. Иска да знае как се казваш.

–    Аз ли? – мъжът кимна – Името ми е Христо, но дядо ми вика Ицо. А някои деца ми викат Ицо – бицо – барабицо.

–     Той е Виктор. И казва, че те харесва.

–    Наистина ли така каза? Никой до сега не ме е харесвал.

–    Не вярвам. Може би никой до сега не ти го е казвал.

–    И къде е той?

–    Кой?

–    Виктор.

–    Седи до мен. Ето тук. – мъжът посочи с лявата си ръка. – Главата му стига почти до рамото ми. Има черна, къдрава коса – малко дълга като за момче – и зелени очи. Виждаш ли го вече?

–   Не. Той истински ли е? – попита момчето и притисна плюшеното куче с две ръце към гърдите си.

Мъжът кимна:

–  Съжалява че не можеш да го видиш.

–  Защо?

–  Казва, че ако го виждаше, можехте да поиграете заедно.

–  Двамата?

–  Да.

–  Но защо? Никой не иска да играе с мен. Той защо иска?

–  Нали ти казах – харесва те.

Момчето пристъпи няколко крачки, заобиколи мъжа и протегна ръката си напред сякаш опипваше пространството.

–  Виктор обича ли да плува?

–  Обича.

–  И аз обичам. Можем да поплуваме… тримата.

–   Тримата?

–   Така ще го виждаш и ще ми казваш къде е и какво казва…

–   Не знам… Не съм сигурен, че искам да плувам.

–    Моля те! – момчето седна върху петите си, с колене на пясъка като продължаваше да стиска силно кучето си.

–    Мога да дойда до брега…

В очите на момчето изплуваха сълзи. Брадичката му потрепери.

– Е, добре, недей да плачеш, ще дойда. За малко.

– Чакай- прошепна момчето. – Чакай. Той има черна, къдрава коса, нали?

Мъжът кимна.

–  И зелени очи?

Мъжът отново кимна.

–   И … лунички?

– Това не съм го казвал.

– Аз го виждам! – прошепна момчето. – Виждам го! – потвърди и се наведе напред.- Виктор?… Виктор, здравей!

Христо погледна мъжът в очите.

– Аз го виждам! И го чувам! Той също иска да плуваме, той казва че… никога не е ходил на море! Чуваш ли?

Мъжът изглеждаше объркан:

–  Не, не чувам.

–  Добре, – продължи Христо без да обръща внимание – Виктор, хайде ела да поплуваме – момчето се изправи все още стискайки кучето си под мишница . Лицето му грееше. – Мога да те науча да прескачаш вълните! – обърна се с гръб към мъжа и тръгна към морето. – И да се гмуркаш мога да те науча! И да правиш жабки! – Христо вдигна един объл камък от пясъка, приклекна и го хвърли към водата. Камъкът отскочи пет – шест пъти от морската повърхност преди да потъне. – Медузи ли? Не, сега водата е хладна и няма медузи… И щипалки няма.

Момчето спря и погледна в ляво от себе си:

–   Ще ме изчакаш ли за малко? Ей сега се връщам.

Забърза обратно. Когато стигна до мъжа, детето извади кучето изпод мишницата си и му го подаде. Свободният край на въжето падна върху пясъка:

–   Вземи, подарявам ти го. Казва се Балкан. И обича да спи на легло.

Момчето целуна кучето си, наведе се и целуна мъжа по бузата и забърза обратно към морето:

– Ти на колко си?… – продължи разговора си той. – И аз съм на осем. Почти. Другата седмица ги навършвам. А ти? Ти кога си роден?…Наистина ли? Аз тогава имам имен ден. – Христо вече беше нагазил в морето.

Мъжът не остана дълго. Не повече от няколко минути. Изправи се и си тръгна.

Не носеше нищо. Нито хавлия, нито джапанки. Хвана свободния край на въжето и повлече кучето след себе си:

–   Хайде, Балкан. Хайде да се прибираме.

Мъжът изкачи трите етажа до президентския апартамент пеша, дърпайки кучето след себе си. Плюшената играчка отскачаше от всяко стъпало – досущ като истинско куче.

Когато се прибра, той излезе право на терасата. Жена му лежеше по гръб на шезлонга и слушаше музика със слушалки на ушите. Беше сложила на лицето си кърпа. Той завърза кучето за парапета, след което клекна и го освободи. Гушна плюшената играчка, занесе я в спалнята, сложи я в леглото и я зави с пухената завивка. После се върна на балкона, направи примка от другия край на въжето, надяна я на врата си и скочи от третия етаж.

 

 

 

 

 

Read Full Post »

Родена е на трети март 1923г. в с. Рогозен – Врачанско в семейството на Пазиите – потомци на един поп – дядо Кочо Мачугански, живял сто години по-рано в Южна Добруджа, рискувал живота си, за да спаси група български революционери, преследвани от турците. След като прокудил преследвачите, попът станал герой на селото и получил прозвището Пазията, откъдето идва и моминското име на моята баба – Пазийска.

Тя е втора по големина от четирите деца на семейството – всичките кръстени на светци – Тодорка, Параскева (дядо ми й казваше Пара), Петър и Дамян. Живеели в една къща със семейството на чичо й, който имал три деца – всичките момчета.

Семейството на Катя и Кръстьо Пазийски притежавало двадесет и пет декара ниви, които обработвало със собствени сили. Децата се трудели наравно с възрастните. Не били богати – не били и бедни. Имали колкото “да свържат двата края”.

Двете поредни лета преди баба ми да навърши осем се случили сухи и за да си платят данъците, Пазиите били принудени да продадат голяма част от земята. Настъпили времена на недоимък. Не след дълго, жълтата гостенка почукала на вратата…

Баба ми не успяла да се сбогува с майка си. През пролетта на 1934г., дни след като навършила единадесет, възрастните я помолили да излезне от стаята. Когато се осмелила да надникне през процепа на вратата, баба разбрала, че е останала сираче.

В онези години, децата имали мечти, различни от мечтите на съвременните деца. Моята баба чакала с нетърпение Великден и Коледа, за да получи бучка захар за смучене. Мечтаела още да се научи да чете и да пише и всеки ден изминавала четеринадесет километра “пеш” до съседното село – Малорад и обратно, за да посещава училището, където учи до трето отделение. Трите поредни зими, в които е ученичка, семейството нямало пари за нови обувки на децата. За да ходят на училище през зимата, те увивали с парцали дървените си налъми и газели снега с тях. Страхът от премръзване не бил по-силен от магията на просвещението.

Годината, в която навършва шестнадесет, Параскева изгубва и баща си. Надарена с природна интелигенстност и трезв ум, находчива и отговорна към братята и сестра си, тя проумява, че няма да оцелеят, ако останат на село и убеждава кака си – Тодорка – да тръгнат за София.

От есента на 1939 до 1943г. двете работят в плетачница. Плетат ръкавици за заможно семейство. Собствениците им позволяват да живеят в цеха. Двете спят върху овехтял дюшек, на земята, а единствената им храна за деня е споделената купа боб, която продавачът от шкембеджийницата на “Пиротска” тихомълком препълвал още от първия ден, когато сестрите го молят да им продаде една купа боб с две лъжици.

Параскева е трудолюбива и старателна – никога не пуска бримки, в ръкавиците, които плете. Тя е честна и състрадателна, чиста и изключително красива. Собственичката на плетачницата – кака Златка я взима под своя опека и през февруари 1943г. я кани на вечеря в дома си, където я запознава и сгодява за дядо ми – Иван Ботев Райков – военен шофьор, останал кръгъл сирак на 11 годишна възраст, когато за девет месеца туберкулозата убива майка му, баща му и двете му сестри. Той е единадесет години по-голям от Параскева, което означава, че е загубил семейството си в годината, в която тя се е родила.

Това не е първият път, в който Параскева вижда Иван. Той е голям красавец и желан ерген. Всички момичета, които работят в плетачницата въздишат по него. Баба ми тайно го харесвала, но никога не се е надявала той да й обърне внимание. Тя води скромен живот във всичките му измерения. Веднъж си позволява да излезе на среща с момче, което “понечило” да я целуне по бузата. Зашлевила му плесница и повече не излязла с никого.

По време на годежа баба ми е скована и притеснена. Не се храни, почти не продумва. След като приключва вечерята, годениците си тръгват. Излизат на улицата, тя поглежда назад към къщата и вижда кака Златка да ги проследява с поглед през прозореца: “И тогава събрах смелост и хванах дядо ти под ръка” – разказва след много години баба. – “Когато се обърнах отново, на прозореца вече нямаше никой”.

Кака Златка и мъжът й поемат разноските по сватбата. На 28 февруари 1943г. Параскева Кръстева Пазийска се омъжва за Иван Ботев Райков и приема неговата фамилия. Въпреки, че е обикновен шофьор без звание, дядо ми е отличен автомонтьор и е уважаван от своите началници. На сватбеното тържеството присъства част от тогавашния елит на българската армия, начело с генерал Кочо Стоянов.

Ще отворя една скоба, за да кажа, че на 9 септември 1944г., когато комунистите превземат властта в България, генерал Кочо Стоянов и жена му се самоубиват. Когато десет години след народния съд, комунистите решават да заведат съдебни дела срещу някои от оцелелите от народния съд врагове на народа, те отвличат дядо ми и в продължение на повече от десет дни никой не знае къде е той. Баба никога не говореше за тези десет дни. Нито дядо. Какво са преживели тогава само те си знаят, но шейсет години по-късно, свидетелство за страховете на баба е единствената снимка от тяхната сватба. На тази снимка баба е избола с карфица лицето на Кочо Стоянов, за всеки случай – ако комунистите се върнат да правят обиск в къщата им, да не намерят доказателство за това, че дядо ми го е познавал.

Изображение

Баба забременява още през първата си брачна нощ. Така, през декември 1943г. по време на бомбандировките над София, тя ражда момиченце. По време на раждането е сама – сестра й отдавна се е върнала на село, а съпругът й е на работа.

Дядо дава на баба правото да избере името на детето. Въпреки това, в болницата тя получава бележка от него: “Майка ми се казваше Мария”. До последния си дъх тя жалеше, че не е имала свекърва. “Като нямах майчица – казваше – поне свекървичка можеше да имам”. Баба не се поколебава дори и за миг и кръщава дъщеря си Мария – моята мила леля Маре.

Войната свършва, комунистите конфискуват плетачницата. Баба започва работа като магазинерка в бакалията на ул. “Цветна градина” в София. Дълги години става в четири сутринта, за да приеме млякото и хляба. В касата й никога няма една стотинка плюс или минус. Семейството наема стая от дванадесет квадрата на същата улица и живее там в продължение на двадесет години. Това е домът, в който се е родила майка ми. През 1951г. на рождения си ден – трети март – Параскева ражда второто си дете – отново момиченце и от благодарност го кръщава Златка – на името на жената, която е направила толкова много за нея. Днес моите дъщери гледат снимки от тази стаичка и ме питат: “Мамо, тази печка до баба Златка детска ли е?” Не, деца мои, не е детска. Просто е малка. За по-голяма не са имали нито пари, нито място, пък и за какво им е по-голяма след като и тази им е вършела работа…

Изображение

Голямата мечта на баба е да има собствен дом. Някъде през петдесетте, комунистите дават възможност на работниците да теглят заеми от държавата, за да си построят жилища. Баба настоява да се възползват. Дядо се съгласява, изтеглят заем и той сам – за няколко години успява да построи къща в тогавашните покрайнини на София – днешния квартал Лозенец.

Благодарение на пестеливостта на Параскева, на умелото й управление на семейния бюджет, тридесет години по-късно (година след смъртта на дядо), тя внася последната вноска по кредита. Ако в днешно време някой се чуди какво е пестеливост, мога с две-три думи да кажа: трохите от масата се даваха на кокошките – динените кори и обелките от ябълките – също; не се готвеше ново ядене докато не се изяде старото. Лампата в никое помещение не светеше, ако в помещението няма човек. Докато си търкаш зъбите – спираш водата, не се купува нищо излишно, не се хвърля нищо – все някога може да потрябва, вратите не стоят отворени – излиза топлото, остарелият хляб се прави на сухар, месо се яде веднъж в седмицата, когато има салам за вечеря – за всеки има точно по две тънички резенчета (е, може би за внуците са били малко по-дебели. Със сестра ми още помним как сдъвквахме салама и го държахме в устата си докато от вкуса и аромата му не остане и помен и чак тогава преглъщахме).

Междувременно, когато е завършен само първият етаж на къщата, баба среща на улицата две студентки по педагогика – Веселка и Елиза и без да се замисли ги приютява. Те живеят под нейния покрив в продъжение на две години без да плащат наем. Дълго след това я посещават. Аз също ги помня. Едната стана директор на дома за деца, лишени от родителска грижа в кв. Драгалевци, а другата стана директорка на детска градина.

Баба претърпява три тежки операции на очите, които не успяват премахнат “пердета” и я оставят със силно намалено зрение. Близо двадесет години не е в състояние да чете.

Тя е добра жена и чудесна баба, въпреки че дъщерите й я смятат за сурова майка. Дълбоко в себе си тя беше изключително чувствителен човек. Чувствителен и скромен човек, който е благодарен за всяка троха на масата. Тя никога не е мечтала за богатство. Казваше: “Бабе, пожелавам ти винаги да имаш колкото да свържеш двата края. Повече не ти трябва”.

Единствената обида, която съм я чувала да изрича по чужд адрес е, че някой е лаком и се тъпче с храна. Това според нея беше непростимо. Беше разхищение. “Човек трябва да яде толкова, колкото му е нужно, за да живее” – казваше. “Трябва да има само толкова вещи, колкото са му крайно необходими”.

На шейсет и четири годишна възраст баба остана вдовица. Дядо много й липсваше, но животът трябваше да се живее и тя стоически го продължи. Продължи всяка година да ходи сама на “местото” – малък имот близо до София, който купиха с дядо през 1978г. Продължи всяка пролет да прекопава градината и да сади зеленчуците. Продължи да дава и да се отблагодарява. Винаги беше благодарна: на чичо Коце събираше сливите от едната слива защото й вареше ракийка – лек за гърлото; на Методи даваше по пет лева, че й окосил тревата, на Кольо даваше десет за дето й закарал багажа. На внуците отглеждаше, събираше и даваше плодовете на труда си. На децата си даваше опора.

Тя продължи всяка есен да зазимява градината и на другата пролет пак да я прекопава, да я сади, да я полива и пак да я прекопава. Сама. Цели двайсет и две години. Толкова е живял моят баща. Колко ли бързо са отлетели за него годините и колко ли бавно са минали за нея, когато е трябвало да ги живее сама, “без другарче”?

Баба никога не се возеше в трамвая сутрин, когато младите бързат за работа или вечер, когато се прибират уморени – за да не пречи. Защото според нея старите хора са безполезни и само се пречкат. Аз не мисля така.

Баба беше щастлив човек. Мечтите й се осъществяваха една по една. Тя не успя да се изучи, но изучи дъщерите си – и двете завършиха висше образование и станаха учителки. Внуците й, освен че се изучиха – свиреха на различни инструменти. А правнуците й – учат езици. Такива бяха нейните мечти.

Но има една нейна мечта, която остана несбъдната. Мечтаела да има сребърна халка, защото се е омъжила без пръстен и цял живот след това никога не й останали излишни пари, за да си купи. Беше на осемдесет години, когато разбрах за тази мечта: някога моята баба я споделила със сестра ми и тя, като една любяща внучка, решила, че може да изпълни желанието й. Отишла в бижутерски магазин и само за няколко лева купила на баба ми сребърна халка. Когато, задъхана от щастие, сестра ми подала на баба пръстена, баба го взела, подържала го в ръката си и й го върнала с думите: “Ако взема този пръстен – това означава, че и последната ми мечта се е сбъднала. А, когато човек няма мечти – тогава за какво да живее?”

Баба Пара почина от рак на осемдесет и пет години. Две седмици преди това, тя все още копаеше онази градина. Умря в леглото си вкъщи, без да се мъчи, заобиколена от близките си хора. Аз не исках да си тръгва така бързо, но тя категорично отказа да умира на рождения ми ден. Попита за датата. Когато й казах, че днес е двайсет и четвърти август, тя без да отваря очи съобщи: “Днес ще умра”. Опитах да се пошегувам: “Откъде знаеш?”. “Няма да умра на рожденият ти ден” – отвърна. И наистина не го направи. Почина в единайсет и десет същата вечер – петдесет минути преди да настъпи рожденият ми ден. Отиде си. Издъхна със затворени очи.

Тя остави кафяво портмоненце с копче тик-так, с шест лева и седемдесет и две стотинки от последната й пенсия, за да ми напомня, колко малко му е нужно на човек. Остави и деветстотин и двадесет лева в чисто нови, прилежно подредени банкноти, които беше събирала в продължение на повече от десет години, за да имаме с какво да я погребем; Остави двайсет корена домати, които обрах с децата ми. Остави и онази градина, която сега аз прекопавам заедно с тях. Остави…

Остави ме сама.

img002

Read Full Post »

 

"Сестри Палавееви" на Алек Попов

„Сестри Палавееви“ на Алек Попов

“Първият партизански роман, написан след края на Комунизма!”

Така пише на гърба на книгата – на бял фон, с много големи червени букви в италик.

Още самата корица и коментарите написани на гърба, изострят литературните ми сетива – нещо не е както трябва. Имам забележки към оформлението на книгата и трябва да си призная, че ако нямах за домашно да я прочета и да напиша критика за нея – нямаше да си я купя. Името на автора е написано с букви, които са по-големи от заглавието. Защо? Ние автора ли купуваме или неговото произведение? Кое продава – името или историята? Според мен това е проява на лош вкус, твърде агресивен и елементарен подход към читателя, а също така е и проява на непрофесоинализъм от страна на издателя. Имам коментар както по отношение на дизайна на корицата така и по отношение на избора на шрифта, с който е написано заглавието – можеше да се намери по-автентично решение. А снимката на партизанките?… Те дори не са руси като главните героини. Да не говорим, че не са и близначки.

"Сестри Палавееви" на Алек Попов

„Сестри Палавееви“ на Алек Попов

След като прочетох романа, мога да кажа, че корицата е подвеждаща: вдигнатите крака с черни чорапи с ръб и пистолет до тях – по никакъв начин не описват настроението на историята. Те предполагат по-скоро някакво криминале тип Реймънд Чандлър отколкото сюжет, който прави нов прочит на стари ценности.

Но нека не избързваме с генералните изводи, защото имам и хубави неща, които мога да кажа…

„УЛИЦАТА“ – едно обещаващо начало

Първата глава от романа е написана майсторски. Стилът е неутрален, изследователски и успява да събуди любопитството на читателя – каква ли ще е тази история? Докато четеш мита за кръщането на улица “Яра Палавеева” – неусетно се отпускаш, доверяваш се на автора и се понасяш върху лекото му перо към приключение, което обещава да бъде написано с добър вкус.

Оттук нататък, в целия роман се усеща липсата на работа на автора с редактор. Започва въвеждането на твърде много герои – едновременно с техните истински и партизански имена, заедно с легендите за възникването на тези имена, което натежава. Читателят все още няма представа кои ще са главните действащи лица (освен сестрите) и се стреми да запомня куп излишни подробности за козарчето – Райчо, студента – Лозан, чичо Ваньо – Ленин, Габриела и Моника, Спартак Галев – Беж – Медвед, Копача, Тихон, Екстра Нина, Прошко Жеков – Елин – Храста, Пирона, Максим, Владо, Никола, Боян, Дичо, Ботев, Свилен, Винт, редник Колев – Вальо, Капитан Драгиев, Бай Методи – Галинко Дулев, Тинко… Тези герои са въвдени в рамките на двайсетина страници, като техните лични истории нямат общо със сюжета на книгата – просто ей така се минава през тях. Освен многото герои, проблем е и прекалено елементарният подход към избора и на техните имена и на наименованията на градове, села и месности. Авторът е търсил осмиващия или поне смешния ефект – гротеската, във всяко име, което в даден момент идва в повече. Става досадно и читателят добива усещането, че се намира в началото на тъп виц, който на всичкото отгоре няма да свърши скоро.

В стилово отношение на места прави впечатление честата употреба на глагола “беше” (стр.18-19 например). Следва заиграване със същия глагол: “Че не беше завършил университет, не беше”, което се губи на фона на онези двадесет и пет пъти “беше” в рамките на три абзаца. По късно “луната е тънка и бледа като изрезка на нокът”, а след две страници тя вече “осветяваше трионите на скалите”, а съвсем скоро (със сигурност не са минали две седмици от новолунието), луната става “кръгла” – неточности, които под надзора на един редактор могат да бъдат отстранени. Като цяло те не са фатални, но са свързани с доверието, което читателят питае към автора, и което започва да се топи с всяка следваща страница докато напълно изчезне в края на книгата.

Друга слабост, която прави впечатление е честата смяна на гледната точка на разказвача – прескачането от герой в герой и в неутрален разказвач, който на моменти дори не е неутрален. Читателят се пита: чии са тези думи? Ако Алек Попов е опитал да използва “поток на съзнанието”, за да напише книгата си, определено мога да кажа, че опитът му е неуспешен.

Писането на хумор е трудна задача. И понеже четох текстове, в които критици и литературни дейци поставят заглавието на романа до заглавия като “Швейк” и “Параграф 22”, не мога да подмина тази тема. Отново ще използвам думата “виц”: добрият разказвач на вицове остава сериозен докато другите се смеят на шегите му – така е още по-смешно. В тази връзка, опитите на разказвача в “Сестри Палавееви” да бъде смешен са грешка. Това принизява хумора. Комичните елементи биха имали по-силен ефект на фона на безпристрастен разказвач.

На мен ми харесва разказвачът, който казва: “Сякаш от само себе си,  в изблик на дълбок, неосъзнат демократизъм, изначало заложен в човешката природа, всички с изключение на Медвед и Екстра Нина вдигнаха ръце и гласуваха, без да е обявена процедура по гласуване”. Това подсилва комичния (и романтичния) ефект на предходния разговор:

–       Ние, земеделците от Пладне сме “за” – обади се сух мъж с кафяво, изпечено от слънцето лице на орач, който до този момент си беше мълчал.

–       Какво”за”?

–       За подсилването на дамската част – ясно изрече той и вдигна ръка. (стр.40)

Харесва ми и Вальо, който се чуди как да впечатли сестрите: “Можеше да им изкопае землянка например. И да им скове нарове. Ще ги застеле със сено и борови клонки. Как хубаво щеше да ухае само! Ще им направи и огнище, разбира се. За къде без огнище? Но за целта трябва да се намери кюнец…” (стр.35). Въпреки, че точно този образ на Вальо не се долавя никъде другаде в романа, а той би могъл да бъде използван за  контраст и подчертаване на комичното и абсурдното.

Един хубав пример за неяснотата и объркването относно това кой точно е разказвачът в дадения момент (стр. 60): “…кака Дона се видя принудена почти насила да го изрита при партизаните. Там в шумата няма кръчми, цари желязна дисциплина, ще се излекува. Или ще го убият”. Тези думи звучат като мисли на кака Дона, но някак странно продължават на същия ред: ”И ебеш ли го как стана, от чистия въздух ли, от страх пред Медвед или от срам пред другарите, съвзе се човекът, само дето пътеките останаха оплетени в главата му като кълбо конци. Оттук, па оттам, пък хайде обратно. После натам. Ама и оттам не било, трябвало да се мине оттатък. Чорт возми!” – това вече са мислите на Медвед.

В романа има интересни герои. Сестри Палавееви безспорно са едни от тях. Интелигентни, добре образовани, чисти и детински наивни – те са уловени и представени сякаш най-точно от автора. На моменти, обаче, се губи нижката – сякаш романът не се разказва за тях (пък заглавието гласи “Сестри Палавееви в бурята на историята”). Има моменти, в които романът не се води от сюжета, героите изчезват напълно, докато се изписват цели страници със съдържанието на книги и курсове по “Кратка история на ВКП(б)”, “Теоретични оръжия с дългосрочен обхват на действие” и пр. В тези откъси става скучно. В тях животът в отряда се разказва набързо – без пряка реч, което отнема от възможността да се разгърнат характерите на героите. Това е и другата ми забележка – авторът не успява да стигне достатъчно дълбоко до същината на своите герои. Той успява да го направи само със сестри Палавееви. С Медвед и Екстра Нина – сякаш се страхува да го направи – стига донякъде и или се отказва или претупва техните преживявания, а това са два много важни образа – този на водача на отряда и този на предателя.

Хуморът в “Сестри Палавееви” много прилича на хумора в “Мисия Лондон”, но между двете истории има една основна разлика: Героите в “Мисия Лондон” са съвременни и познати на читателя. Тяхната психология е близка до психологията на нашето ежедневие – действията на тези герои имат подтекст, който не е нужно да бъде обяснен на четящия, тъй като той е наясно с него и именно оттам идва смешката. Героите в “Сестри Палавееви” са различни –има нужда от по-дълбок поглед върху тяхната психология, за да ни станат ясни техните мотиви.

Романът има тридесет и девет глави – твърде много за обем от триста страници. Има глави от по 3-5 страници, което според мен е излишно накъсване на разказа. Има една глава, която е истинска проява на лош вкус. Да оставим това, че е вулгарна. Проблемът идва от неяснотата относно целта и ефекта, който иска да постине тази вулгарност. Не можах да си отговоря на въпросите какво общо има тази глава с линията на сюжета и какво допринася тя за хубавата история. За мен тя е кръпка, нарочно търсен рекламен ефект, който обаче повече отнема отколкото дава качество на творбата.

Става въпрос за “Сянката на великия мастурбатор”(стр.202). Тук отново стои като проблем това, че за добър хумор, трябва хуморът да идва от действията и репликите на героите, а не от квалификациите, които прави разказвачът за тях. Да не забравяме и бялото “парцалче на точки, с дантела по края”, което “всъщност вече отдавна не беше бяло, а по-скоро жълтеникаво” и, което всъщност въобще не е парцалче – това са бикините на Габриела, върху които, както се разбира, целият отряд е мастурбирал в продължение на месеци, срещу две цигари за другаря Ботев, който собственоръчно ги е откраднал от нея. Следва цяла глава, която разсъждава върху “драпането”.

Ако смисълът на тази глава е да ни запознае с това как стои въпросът за мастурбацията в СССР или по-точно с това, че там този въпрос въобще не стои – мисля, че пожълтелите от засъхнала семенна течност гащички на непълнолетно девойче са възможно най-лошият избор за постигането на това знание. Да, хитроумно е – съветските хора не мастурбират (дали?!) защото “имат да решават по-важни задачи. Те не могат да си позволят да пилеят енергията си толкова лекомислено… Всяка калория е нужна за целите на борбата”. Всички, които сме живяли в онези времена знаем колко дълбоко в личното ни пространство навлизаше идеологията. Да – интересно и може би полезно е за днешните поколения да знаят, но моля, нека го правим със стил и финес.

Споменатият Ботев, който е откраднал гащичките на Габриела е онзи герой, който от началото до края на романа редовно си прави самокритика. Оставям настрана въпросът дали той е най-подходящият от всички герои за кражбата на бельото. Искам да подчертая, че като цяло образът на другаря Ботев е много сипатичен, неговите самокритики са много достоверни, много показателни, много характерни за последователите на комунистическата идея. Нужно ли е да разваляме сполучливия образ с тази история, в която той дава под наем на другарите си бикини под наем за десет минути – срещу две цигари? “Аз допуснах да бъда въвлечен в проявата на колективна безотговорност – казва в една от самокритиките си той. – Вместо да информирам ръководството за опасните процеси,…, предпочетох да се включа в тях под въздайствието на стихийни природни фактори като лакомия и глад…” Това е истинското лице на другаря Ботев. Той не е крадец и наемодател на тийнейджърски бикини.

Ако трябва да обобщя, мога да кажа:

В романът има твърде гръмки заглавия на отделните глави, които претендират за дълбока дисекция, но в никакъв случай не навлизат толкова дълбоко нито в сюжета, нито в характерите на героите, колкото сериозно заявяват, че ще го направят.

Хуморът не е достатъчно добър. Ефектът е търсен в цинични и просташки изказвания и псувни, а би могъл да е доста по-добър, чрез използването на контраста между героите и безпристрастния разказвач.

Романът би могъл да бъде с около 25% по-къс, като се освободи от излишната информация за теоретическите учения на Медвед.

Чувства се недостиг на пряка реч, динамика на събитията – много интересни моменти са претупани за разлика от други – скучни, които са разказани обстойно.

Финалът за мен е неясен, той някак не се обяснява дори и ако се върнем да прочетем отново първа глава. Отново ни оставя с впечатление, че нещо е претупано – сякаш авторът не е имал достатъчно фантазия, за да го доизмисли.

Бих казала, че на фона на “Мисия Лондон”, това е слаб роман на Алек Попов.  Докато в “Мисия Лондон” читателят има усещането че писателят е съвсем наясно къде го води, то в “Сестри Палавееви” авторът съвсем не е наясно с посоката и целта си – сякаш е писал – пък… каквото излезе. Въпреки че претенциите на романа са той да е хумористично, а не сериозно произведение, смятам че Алек Попов се е провалил в опита си да бъде смешен. Идеята на романа е интересна и смела, писателят е даровит и интелигентен и аз вярвам, че след сериозна работа с подходящ редактор историята може да стане далеч по-интелигентно написана. А защо не и по-смешна.

BTW Какво ли мисли журито за “Бежанци” на Весела Ляхова?

Read Full Post »

Иванка Курвоазие

някой ден ще ви разкажа всичко с глас на хиляда празни чаши и хиляда пълни пепелника

WordPress.com

WordPress.com is the best place for your personal blog or business site.

%d bloggers like this: